Сан Феличе

— Ако е така, Салвато, вие сте по-малко нещастен от мене, защото ще продължите да ме виждате. Вие знаете кои часове бяха мои, или по-точно ваши, отсъствието ви не ще промени нищо, приятелю, вие ще можете да си представяте как влизам в тази стая или излизам от нея в същите часове, в които влизах и излизах, докато бяхте тук. Нито един ден, нито един миг, прекаран в тази стая, не ще бъде забравен, но аз къде ще ви търся? На бойното поле, сред стрелба и дим, между ранени и мъртви!…0, пишете ми, пишете ми, Салвато! — добави младата жена и изохка от мъка.

— Мога ли? — попита той.

— Кой би ви попречил?

— Ами ако някое мое писмо се загуби, ако го намерят?

— Това би било наистина голяма беда — каза младата жена, — но не за мене, а за него.

— За него ли?… За кого?… Не ви разбирам, Луиза.

— Не ме разбирате и не можете да ме разберете, защото не знаете какъв добър ангел имам за съпруг. Той ще страда, като знае, че не съм щастлива. О, бъдете спокоен, аз ще се грижа за щастието му.

— Ако пиша на друг адрес? До херцогиня Фуско? До Нина?

— Безполезно, приятелю, това би било измама, а защо ще мамим, когато не е, пък дори и когато е съвършено необходимо? Не, вие ще ми пишете: „До Луиза Сан Феличе, Мерджелина, Къщата с палмата.“

— И ако мое писмо попадне в ръцете на съпруга ви?

— Ако е запечатано, ще ми го даде, без да го разпечата, ако е разпечатано, ще ми го даде, без да го прочете.

— Ако все пак го прочете? — запита Салвато, изненадан от това упорито доверие.

— Нима ще ми пишете нещо друго освен това, което един нежен брат би казал на любима сестра?

— Ще ви кажа, че ви обичам.

— Ако пишете само това, Салвато, той ще съжали и вас, и мене.

— В такъв случай, ако този човек е такъв, какъвто казахте, той трябва да е свръхчовек.

— Не забравяйте, приятелю, че той ми е повече баща, отколкото съпруг. Аз израснах при него от петгодишна възраст. Стопляна от неговото сърце, станах това, което виждате — състрадателна, образована, умна — защото той е състрадателен, образован, умен. Ума, знанията, благосклонността към хората аз получих от него. Вие сте много добър, нали, Салвато, великодушен сте, виждам ви и ви преценявам с очите на влюбена жена. Но той е по-добър и по-великодушен от вас и дано Бог не пожелае да му даде случай да ви го докаже някой ден!

— Но вие ще ме накарате да ви ревнувам от тоя човек, Луиза.

— Ревнувайте, приятелю, ако влюбеният трябва да ревнува заради обичта на дъщеря към баща й. Аз ви обичам много, Салвато, обичам ви дълбоко, щом ви казвам сама това, без да ме питате, в момента, когато се разделяме, но ако бях видяла и двама ви да се втурвате към еднаква, действителна, смъртна, опасност и ако моята намеса би могла да спаси един от вас, него бих спасила, Салвато, а след това бих се върнала да умра с вас.

— О, Луиза, колко е щастлив рицарят, че го обичате така!

— И все пак, Салвато, вие не бихте желали такава любов, защото тя може да се изпитва само към висши, безплътни същества и не попречи да обикна вас: него обичам по-дълбоко от вас, а вас обичам повече от него, това е всичко.

Като каза тия думи, изчерпала сякаш всичките си сили в борбата между двете чувства, от които едното бе завладяло душата, а другото сърцето й, Луиза се отпусна на един стол, отметна глава назад, скръсти ръце, вдигна очи към небето и усмихната блажено, започна да шепне неразбираеми слова.

— Какво правите? — попита Салвато.

— Моля се — отговори Луиза.

— Кому?

— На моя ангел пазител… Коленичете, Салвато, и се помолете с мене.

— Странно! Странно! — промълви момъкът, победен от някаква по-висша сила.

И коленичи.

След няколко мига Луиза наведе глава, Салвато вдигна своята и двамата се погледнаха тъжно, но с пълно душевно спокойствие.

Часовете минаваха.

Тъжните часове минават също така бързо, понякога дори по-бързо от щастливите. Двамата млади не си обещаха нищо за в бъдеще, разговаряха само за миналото. Нина влезе и излезе; те не й обърнаха внимание; намираха се в някакъв непознат мир, някъде между небето и земята; но при всеки звън на стенния часовник трепваха и въздишаха.

В осем часа Нина влезе.

— Ето какво изпраща Микеле — каза тя.

И остави пред двамата пакет, завързан в кърпа.

Те отвориха пакета: вътре бяха купените от Микеле селски дрехи. Двете жени излязоха.

За няколко минути Салвато се преоблече в дрехите, с които щеше да избяга; когато отвори вратата, Луиза ахна от учудване: той беше още по-красив и елегантен в дрехите на планинец, отколкото в градския костюм.

Последният час мина така, като че минутите се бяха превърнали в секунди. Часовникът удари девет. Луиза и Салвато отброиха един след друг деветте трептящи удара, макар да знаеха много добре, че часът е девет. Салвато я погледна; тя стана първа. Влезе Нина. Девойката беше бяла като платно, със свити вежди, с полуотворени устни, зад които се виждаха бели остри зъби, гласът й мина сякаш с усилие през стиснатите зъби.

— Микеле чака — каза тя.

— Да тръгваме! — промълви младата жена, като подаде ръка на Салвато.

— Благородна и силна сте, Луиза — прошепна той.

И стана, но макар че беше мъж, политна.