Сан Феличе

Салвато я проследи с учудване, примесено с безпокойство; но не беше време да се спира на подозренията, които му минаха през ума.

— Ела, Микеле — каза той, — в тази кесия има стотина луидора. За девет часа тази вечер ще ми трябва един кон, само че, разбираш ли, селски кон, който може да измине двадесет левги без почивка.

— Ще го имате, синьор Салвато.

— И един селски костюм.

— Ще имате и него.

— А след това, Микеле — добави със смях младият офицер, — избери си по вкус и предпочитание най-хубавата сабя, която можеш да намериш, като имаш предвид, че тя ще бъде полковнишката ти сабя.

— О, синьор Салвато — извика сияещият Микеле, — нима помните обещанието си?

— Часът е три — каза младежът, — няма време за губене. Точно в девет часа чакай с коня в уличката зад къщата под прозореца.

— Разбрано — промълви ладзаронето.

След това отиде към Нано:

— Слушай, Нано — продължи Микеле, — като оставаш сега сама с него, не можеш ли да уредиш работите така, че да предотвратиш опасността, която заплашва горката ми сестрица?

— Затова съм дошла — отговори Нано.

— Добре тогава, славна жена си, честно слово! А колкото до мене — продължи тъжно ладзаронето, — нали разбираш, Нано, ако за щастието на сестра ми е необходимо да се задоволи дяволът, остави края на въжето ми в ръцете на маестро Донато и се погрижи само за нея. От Паузилипе до моста Мадалена има колкото искаш Микелета и луди за препродаване, без да броим ония от Аверса. Но в целия свят има само една Луиза Сан Феличе… Синьор Салвато, поръчката ви ще бъде изпълнена както трябва, бъдете спокоен.

И Микеле излезе.

Младият французин остана сам с Нано; чул беше всичко казано от Микеле.

— Нано — каза той, — няколко пъти вече чувам, че си направила някакви мрачни предсказания за Луиза — какво вярно има в това?

— Млади момко — отговори Нано, — ти не знаеш, че небесните решения никога не се изясняват дотолкова, та човек да може да ги избегне — но предсказанието на звездите, потвърдено от линиите на ръката, заплашва любимата ти с кървава смърт и сигурно ми е показано, че тази смърт ще се дължи на любовта й към тебе.

— На нейната любов към мене или на моята любов към нея? — попита Салвато.

— На нейната любов към тебе, ето защо попелите на честта като на французин, повелите на честността като на влюбен ти заповядват да я напуснеш и никога да не я видиш. Разделете се един от друг, разделете се завинаги и тази раздяла може би ще отмени съдбата. Казах.

Нано спусна качулката над очите си и си отиде, без да отговори на въпросите, нито да чуе молбите на младежа.

Пред вратата срещна Луиза.

— Отиваш ли си, Нано? — попита Сан Феличе.

— Изпълних задължението си — отговори врачката, — защо да стоя?

— А мога ли да зная защо беше дошла? — попита Луиза.

— Той ще ти каже — отвърна Нано, като посочи с пръст младия офицер.

И се отдалечи със същата безшумна и бавна походка, с която бе влязла.

Замаяна като от фантастично видение, Луиза я проследи с поглед; видя я как измина дългия коридор, прекоси трапезарията, слезе по стълбата на главния вход, най-после отвори градинската врата и я дръпна след себе си. Но въпреки изчезването й, Луиза продължаваше да стои неподвижна; човек би казал, че нозете й са се сраснали със земята като на нимфата Дафни.

— Луиза! — прошепна нежно Салвато.

Младата жена трепна; магията се разсея. Тя се обърна бързо към този, който я повика, и видя, че погледът му сияе от необичаен плам, не от треска, нито от любов, а от възторг.

— Ах! Горко ми! — извика тя. — Вие знаете всичко!

— Да, скъпа Луиза — отговори Салвато.

— Затова ли беше дошла Нано?

— Затова.

— И… — тя направи усилие — и кога заминавате?

— Бях решил да замина довечера в девет часа, Луиза, но тогава още не бях ви видял!…

— А сега, след като ме видяхте?…

— Ще замина, когато пожелаете.

— Вие сте добър и мил като дете, Салвато, макар че сте такъв страшен воин! Ще заминете довечера, приятелю, в часа, който сте си избрали.

Салвато я погледна учудено.

— Нима помислихте — продължи Луиза, — че бих ви обичала толкова малко и бих уважавала толкова малко себе си, за да ви посъветвам да постъпите някога против честта си? Вашето заминаване ще ми струва много сълзи, Салвато, и аз ще страдам много, след като заминете, защото неизвестната душа, която донесохте и вложихте в мене, вие ще си отнесете обратно и само бог знае колко скръб и самота ще има в пустотата, която ще обгърне моето сърце… О, бедна изоставена стая! — продължи тя, като се огледа, докато две едри сълзи се стекоха от очите й, по не промениха дълбоката ласка в гласа — колко пъти ще идвам нощем да търся бляна вместо действителността! Колко скъпи и обгърнати в поезия ще станат за мен тия прости вещи във ваше отсъствие! Леглото, където страдахте, креслото, в което бдях край вас, чашата, от която пиехте, масата, където се облягахте, завесата, която отдръпвах, за да може слънчев лъч да стигне до вас, всичко ще ми говори за вас, приятелю, а през това време на вас нищо не ще ви припомня за мене…

— Като изключим сърцето ми, Луиза, което е изпълнено с вас!