Сан Феличе

Ако Фердинанд изобщо очакваше да бъде посрещнат с викове при завръщането си в столицата, то положително не бе очаквал именно такива.

— Чуват ли ги? — запита той херцог Д’Асколи. — Що за глупости пеят?

— Викат: „Да живее кралят!“, господарю — отговори херцогът с обичайната си сериозност. — Наричат ви баща и спасител на Неапол.

— Уверен ли си?

Виковете се удвоиха.

— Добре — каза той, — щом толкова настояват…

Показа се наполовина през вратичката и каза:

— Да, чеда мои, аз съм, вашият крал, вашият баща и, както много правилно казвате, идвам да спася Неапол или да умра заедно с вас.

Това обещание удвои възторга, който стигна неописуеми размери.

— Палиучела — извика Микеле, — изтичай напред с десетина души! Факли, светилници, илюминация!

— Излишно е, чеда мои! — извика кралят, който се безпокоеше от прекаленото осветление. — Излишно е! За какво ви е илюминация?

— За да види народът, че Господ и свети Януарий му връщат краля жив и здрав, че са закриляли ваше величество сред опасностите, на които се е изложил, докато мине през френските линии, за да се върне в своя верен Неапол — извика Микеле.

— Факли, светилници, илюминация! — викаха Палиучела и хората му, докато тичаха като луди по страда Карбонара. — Кралят се върна при нас. Да живее кралят! Да живее нашият баща! Да живее спасителят на Неапол!

— Слушай — каза кралят на Д’Асколи, — според мене, не бива да им се противопоставяме. Да правят каквото искат, но абат Пронио е наистина способен мъж!

Виковете на Палиучела и ладзароните му имаха невероятен успех; от къщите излязоха на тълпи с факли или свещи; всички прозорци бяха осветени; когато стигнаха на улица Фориа, тя светеше цялата като Пиза на празника Луминара283.

Така завръщането на краля, което можеше да мине безшумно и позорно като след поражение, получи, напротив, победен блясък и триумфална разгласа.

По височината към бурбонския музей народът не можа да изтърпи кралят да бъде возен от коне; разпрегнаха ги и в каляската се впрегнаха хора.

Когато кралската каляска и тези, които я теглеха, стигнаха до улица Толедо, видяха, че откъм Инфраската слиза друг, също така възторжен и шумен отряд, който се присъедини към групата на Лудия Микеле. Водете ги Фра Пачифико, яхнал магарето си и вдигнал на рамо тояга, като Херкулес боздугана си; отрядът му се състоеше най-малко от двеста-триста души.

Спуснаха се по улица Толедо; тя буквално блестеше от илюминации, а хората със запалените факли приличаха на искрящо море. Каляската едва можеше да си пробие път през множеството. Никакъв древен победител, никакъв Паул-Емилий, победителят на Персей, никакъв Помпей, победител на Митридат, никакъв Цезар, победител на галите, не са имали шествие като това, което отвеждаше краля беглец към двореца му.

Кралицата бе пристигнала последна по безлюдните улици и бе намерила двореца безгласен и почти пуст; после се чу далечна, мощна глъч, като тътен на буря откъм кръгозора; отиде колебливо на балкона, защото чуваше по улицата и площада шум от забързани хора, без да знае закъде бързат; там чу по-ясно гласовете, разбра виковете, видя потоците светлина, които се спускаха от улица Толедо и се разливаха към кралския дворец; и ги взе за революционна лава; уплаши се, припомни си 5 и 6 октомври, 21 юли и 10 август в живота на своята сестра Мария-Антоанета; спомена дори за бягство; Нелсън й предлагаше убежище на своя кораб, когато влязоха да й съобщят, че народът води тържествено краля.

Това й се стори не само невероятно, а напълно невъзможно; тя запита Ема, Нелсън, Ектън какво мислят; никой, дори и Ектън, който презираше неизменно хората, не можеше да си обясни това объркване на моралното чувство у цял един народ; никой тук не знаеше прокламацията на Пронио, която кралят, или по-точно кардиналът бе заповядал да бъде отпечатана и разлепена в пълна тайна; а липсата на философски ум не позволяваше на споменатите от нас важни особи да разберат от какви жалки, дребни случайности зависи закрепването или провала на един разклатен престол.

Най-после, твърде мъчно успокоена, кралицата изтича на балкона; приятелите й я последваха. Само Ектън остана назад; той презираше популярността, знаеше, че е ненавиждан като чужденец и обвиняван за всички беди, които сполитат престола, затова отбягваше да се явява на публични места, където почти винаги го посрещаха с мърморене, а понякога и с оскърбления. Докато чувстваше или смятате, че Каролина го обича, не искаше и да знае за тази непопулярност; но откакто долавяше, че тя се страхува от него и го използва като средство да задоволява честолюбието си, той бе престанал да дразни общественото мнение, към което — трябва да му отдадем тази справедливост — беше дълбоко безразличен.

Появата на кралицата мина незабелязано или най-малко не предизвика никаква сензация, при все че площадът пред двореца беше задръстен от народ; всички погледи, викове, пориви бяха за краля, минал през френските линии, за да дойде да умре с народа си.