Сан Феличе

Тогава кралицата заповяда да съобщят на Калабрийския херцог, че баща му вече наближава; защото присъствието на майка му не бе го привлякло в официалните пометения; тя накара освен това да доведат всичките й деца, отстъпи им мястото си на балкона и застана зад тях.

Появата на кралските деца на балкона бе приветствано с някой и друг вик, но не отвлече вниманието на множеството, а то бе отдадено изцяло на кралското шествие, отминало вече Санта Бриджита. Що се отнася до Фердинанд, той започваше постепенно да споделя мнението на кардинал Руфо, когото все повече и повече признавате за добър съветник; да плати десет хиляди дуката за такова посрещане не беше скъпо, особено ако посрещането се сравни с това, което го очакваше и което кралската му съвест — колкото и да не беше строга — му подсказваше.

Кралят слезе от каляската; след като го бе возил, народът поиска да го носи на ръце; грабнаха го и през парадната стълба го занесоха до вратата на покоите му.

Кралят излезе на балкона, ръкува се с принц Франческо, прегърна децата си сред възторжените овации на сто хиляди души, събра наедно всички малки принцове и принцеси, които обгърна с ръце, и извика:

— И те, и те ще умрат заедно с вас!

А множеството отговори едногласно:

— Всички до един ще измрем, господарю, за вас и за тях!

Кралят извади кърпичка и се престори, че изтрива сълза.

Бледа и разтреперана, кралицата се оттегли от балкона и отиде да намери в дъното на залата Ектън, застанал прав, подпрял се с юмрук на масата, загледан с ирландска флегматичност в това странно зрелище.

— Загубени сме! — каза тя. — Кралят ще остане тук.

— Бъдете спокойна, мадам — поклони се Ектън, — обещавам, че ще го накарам да замине.

Множеството стоя на улица Толедо и нанадолнището на Гиганта много време след като кралят си влезе и прозорците се затвориха. Кралят се прибра, без дори да се осведоми какво е станало с Д’Асколи, когото бяха отнесли у дома му в несвяст, изпомачкан, изпотъпкан, полумъртъв.

Вярно е, че бързаше да види Юпитер, защото не бе го виждал повече от шест седмици.

LXVI ЛЮБОВНИЦА. СЪПРУГА

Обикновените хора, чийто поглед се плъзга само по повърхността, биха могли да помислят при тази неочаквана, внезапна, почти всеобща манифестация, че нищо не би могло за момент да събори един престол, който се крепи върху широката основа на цялото население; но образованите и умни хора, които не се заслепяват от празни приказки и от така присъщите на неаполитанците външни излияния, виждаха зад този възторг, сляп като всички народни проявления, мрачната истина — с други думи, бягството на краля, разгрома на неаполитанската армия, напредването на французите към Неапол; те именно, получили истинско впечатление от събитията, предвиждаха и неизбежното им следствие.

Един от домовете, където новината за станалото предизвика още отначало най-голямо вълнение, защото двамата му обитатели бяха напълно осведомени от две различни страни, а освен това защото и двамата се интересуваха твърде много, единият по сърдечни, а другият по обществени съображения, от изхода на тези събития, беше добре известната на нашите читатели Къща с палмата.

Луиза бе удържала обещанието си пред Салвато; откакто младежът бе заминал, откакто бе напуснал стаята, където го бяха внесли умиращ и постепенно, под погледа и грижите на младата жена се бе съживил, тя прекарваше в тази стая всеки миг, който отсъствието на съпруга й оставяше на нейно разположение. Луиза не плачеше, не се оплакваше, не изпитваше дори нужда да говори с някого за Салвато; изненадана от мълчанието на господарката си за младия офицер, Джованина се опита да го наруши, но не успя; щом Салвато бе заминал, щом го нямаше, Луиза смяташе, че за него може да разговаря само с Бога.

Тази чиста любов, колкото силна и всепоглъщаща да беше, я поддържаше в едно тъжно спокойствие; тя влизаше в стаята, усмихваше се на всички мебели, кимаше им кротко, поглеждаше ги нежно, сядаше на обичайното си място — до възглавието на леглото — и се унасяше в мечти.

Тези мечти, възпроизвеждащи пред погледа й ден по ден, час по час, минута по минута изтеклите два месеца, в които миналото — Луиза имаше сега двойно минало: едното напълно забравено и друго, за което мислеше непрестанно! — тези мечти, в които миналото, както казахме, възкръсваше без никакво усилие на паметта й, тези мечти бяха неизразимо сладки; от време на време, когато спомените стигаха до момента на заминаването, тя докосваше с ръка устните си, за да затвърди сякаш върху тях беглата, единствена целувка на Салвато при раздялата, и усещаше отново цялата й сладост. По-рано при самота тя чувстваше нужда от работа или четене; днес игла, молив, музика — всичко беше изоставено; дори когато приятелите или съпругът й бяха с нея, Луиза беше с единия крак в миналото, с другия в настоящето. А щом останеше сама, се връщаше напълно в миналото, живееше един недействителен живот, несравнимо по-прекрасен от действителния.