Сан Феличе

И наистина неаполитанци научаваха едновременно за завръщането на краля, за когото смятаха, че е все още в Рим, и за нахлуването на французите, за които знаеха, че са в отстъпление. В това малко неясно съобщение за събитията, описани с една всъщност гениална неяснота, кралят се откроявяше като единствената надежда на страната, ангел хранител на кралството. Той бе минал вече през френските линии — носеше се слух, че е пристигнал през нощта в Казерта; изложил бе на опасност свободата и живота си, за да дойде да умре със своите верни неаполитанци. Крал Жан не бе направил нещо повече при Поатие, нито Филип Валоа при Креси281.

Невъзможно беше да изменят на подобна преданост, да не възнаградят такива жертви. Затова можете да се види голяма група, която разискваше, коментираше, разглеждаше подробно прокламацията; участниците в групите, главно тези, които знаеха да четат — а броят им не беше голям — се ползваха от предимството си, вземаха думата и като си даваха вид, че разбират, имаха очевидно твърде подчертано влияние над тези, които не знаеха да четат, а само ги слушаха, втренчили поглед, наострили уши и зяпнали.

На Стария пазар, където грамотността беше още по-малка, отколкото другаде, огромна група се бе събрала пред вратата на бекайото, а в центъра й, съвсем близо до залепения манифест, за да може да го прочете, беше нашият приятел Лудият Микеле, който се ползваше от предимството на своето по-високо образование и предаваше на смаяното множество вестите от прокламацията.

— Едно ми е ясно от всичко това — казваше бекайото с грубия си здрав разум, втренчил в Микеле единственото си око, останало след страшното нараняване от Салвато в Мерджелина, — едно ми е ясно: че ония дрипльовци, републиканците — в пъкъла да потънат! — са натупали генерал Мак.

— Не виждам нито дума за такова нещо в прокламацията — отговори Микеле, — но трябва да кажа все пак, че е вероятно. Ние, образованите хора, казваме, че то се подразбира.

— Подразбира ли се, не се ли подразбира — продължи бекайото, — вярно е, че французите — чумата да ги тръшне до един! — настъпват към Неапол и ще бъдат тук до петнадесет дни.

— Да — съгласи се Микеле, — от прокламацията виждам, че са навлезли в Абруцо, а това е пътят за Неапол, но само от нас зависи да не влязат в Неапол.

— Как ще им попречим? — попита бекайото.

— Много лесно — отвърна Микеле. — Ти например ще вземеш острия си нож, Палиучела голямата си пушка, аз дългата си сабя, с една дума, всеки от нас ще грабне нещо и ще тръгнем срещу тях.

— Ще тръгнем срещу тях, ще тръгнем срещу тях! — измърмори бекайото, като намери предложението на Микеле за малко рисковано. — Лесно е да се каже!

— И още по-лесно се върши, приятелю бекайо! Трябва само едно нещо. Вярно е, че то не се намира под кожата на овцете, които колиш — трябва смелост. Аз знам от сигурен източник, че французите не са повече от десет хиляди, а ние в Неапол сме шестдесет хиляди ладзарони — силни, яки, със здрави ръце, крака и очи.

— Със здрави очи, със здрави очи — повтори бекайото, като долови в думите на Микеле намек за своята злополука, — лесно ти е на тебе да приказваш така.

— Добре — продължи Микеле, без да се засегне от прекъсването на бекайото, — нека всеки от нас се въоръжи с нещо, ако ще да е дори с камък и прашка като пастира Давид, и да убие само една шеста част от всеки французин. Пак ще ги свършим, защото ние сме шестдесет хиляди, а те са десет хиляди — това няма да е мъчно, особено за тебе, бекайо, щом, както казваш, си се борил вече сам срещу шестима.

— Вярно е — каза бекайото, — че който ми попадне в ръцете…

— Да — прекъсна го Микеле, — но, според мене, не трябва да чакаш да ти попаднат в ръцете, защото тогава ние ще бъдем в ръцете им. Трябва да ги пресрещнем, да се бием с тях навред, където ги намерим. Всеки мъж струва колкото друг мъж, дявол го взел! Щом аз не се страхувам от тебе, нито от Палиучела, нито от тримата сина на Басо Томео, които постоянно повтарят, че ще ме пребият, а още не са ме пребили, ако шестима се страхуват от един, ще рече, че са страхливци.

— Прав е Микеле, прав е! — извикаха няколко гласа.

— Добре тогава — продължи Микеле, — докажете, че съм прав. Аз искам само да вървя на смърт! Които искат да умрат с мене, да кажат!

— Аз! Аз! Аз! Ние! Ние! — викнаха петдесетина души. — Искаш ли да ни станеш главатар, Микеле?

— Разбира се — каза Микеле. — Готов съм.

— Да живее Микеле! Да живее Микеле! Да живее нашият капитан! — завикаха множество гласове.

— Ето че станах капитан! — засмя се Микеле. — Изглежда че предсказанието на Нано започна да се сбъдва! Искаш ли да ми станеш лейтенант, Палиучела?

— Ей Богу, с радост ще стана — отговори този, към когото се бе обърнал Микеле. — Ти си добър момък, макар да се гордееш малко, че си учен, както и да е, щом не може без главатар, по-добре е той да знае да чете, да пише и да смята, отколкото нищо да не знае.

— Добре — продължи Микеле, — тези, които са съгласни да им бъда главатар, да ме чакат на страда Карбонара с каквото оръжие могат да намерят. Аз отивам да си взема сабята.