— Напишете заповедта за господин абата, преосвещенейши.
Руфо седна до една маса, написа няколко реда и прочете написаното:
„Ние, Фердинанд Бурбонски, крал на Двете Сицилии и на Ерусалим,
Заявяваме:
като имаме пълно доверие в красноречието, родолюбието, военните дарби на абат Пронио,
го назначаваме
наш капитан в Абруцо и в Тера ди Казерта, а при нужда, за всички останали области на кралството ни;
одобряваме
всичко, каквото той ще направи за отбрана на територията на това кралство и за недопускане на французите в него, упълномощаваме го да подпише заповед за назначението на двама души, които той ще намери подходящи да го следват в благородната му задача, и обещаваме да признаем за водачи на отряди двамата мъже, избрани от него.
В уверение на което му издаваме настоящата заповед.
В нашия дворец Казерта, 10 декември 1798 година.“
— Така ли, синьор абате? — обърна се кралят към Пронио, след като изслуша прочетеното от кардинала.
— Да, господарю. Забелязвам само, че ваше величество не е пожелал да поеме отговорността да подпише заповедите за двамата капитани, които имах честта да му препоръчам.
— Но ви давам правото да ги подпишете вие — искам да бъдат задължени на вас.
— Благодаря на ваше величество и ако благоволите да сложите под тази заповед подписа и печата си, остава ми само да ви поднеса смирените си благодарности и да замина, за да изпълня заповедите ви.
Кралят взе перото и подписа, после извади печата от бюрото и го притисна до подписа си.
Кардиналът се приближи до краля, за да му прошепне нещо.
— Така ли мислите? — запита кралят.
— Такова е скромното ми мнение, господарю.
Кралят се обърна към Пронио.
— Кардиналът смята — започна той, — че синьор абатът по-добре от всеки друг…
— Господарю — прекъсна го с поклон Пронио, — моля ваше величество да ме извини, но от пет минути насам съм капитан от доброволческите дружини на ваше величество.
— Извинете, драги капитане — отговори със смях кралят, — забравих това, или по-точно си припомних, че сте абат, като видях от джоба ви да се показва един ъгъл от молитвеника.
Пронио извади от джоба си книгата, привлякла вниманието на негово величество, и му я подаде.
Кралят я отвори и прочете на първата страница:
„Владетелят“ — Макиавели.
— Какво е това? — запита той. Защото не познаваше нито съчинението, нито автора.
— Господарю — отговори Пронио, — това е молитвеникът на кралете.
— Знаете ли тази книга? — обърна се Фердинанд към Руфо.
— Знам я наизуст.
— Хм! — промълви кралят. — Аз знам наизуст само Богородице дево и нея дори мисля, че съм позабравил вече, откакто я научих от Сан Никандро. Както и да е!… И така, казаха ви, капитане, щом сте капитан, че според кардинала, който току-що ми прошепна това на ухото, вие ще съумеете по-добре от всеки друг да съчините възвание към населението на двете области, където сте назначен да командвате.
— Негово преосвещенство е дал добър съвет, господарю.
— И вие ли сте на неговото мнение?
— Напълно.
— Седнете тогава и пишете.
— От името на негово величество ли трябва да говоря или от свое име? — запита Пронио.
— От името на краля, господине, от името на краля — побърза да отговори Руфо.
— Добре, да бъде от името на краля, щом така желае кардиналът — каза Фердинанд.
Пронио се поклони на краля, за да му благодари за позволените не само да пише от името на своя владетел, но и да седне в неговото присъствие и без затруднения, без задрасквания написа направо: