— Вчера ваше величество ми направи честта да поиска мнението ми за подправянето на едно писмо.
— Отлично си спомням. А вие ми поискахте време да размислите през нощта. Размислихте ли, преосвещенейши?
— Само това и правих, господарю.
— И така?
— И така, има един факт, който ваше величество няма да оспори: той е, че имам честта да съм ненавиждан от кралицата.
— Така е с всички, които са верни и привързани към мене, драга кардинале. Ако имаме нещастието да се скараме, кралицата ще започне да ви боготвори.
— И тъй като по моя преценка тя ме ненавижда достатъчно, бих желал, ако е възможно, господарю, да не ме ненавижда повече.
— По какъв повод ми казвате това?
— По повод писмото на негово величество австрийския император.
— Какво мислите всъщност?
— Нищо не мисля, но ето какво е станало.
— Да видим — каза кралят, като се облегна на креслото си, за да слуша по-удобно.
— В колко часа ваше величество замина за Неапол със синьор Андрю Бейкър в деня, когато младежът имаше честта да обядва с ваше величество?
— Между пет и шест.
— Добре, между шест и седем, с друга думи, един час след като ваше величество е заминал, на началника на пощенската станция в Капуа с било заповядано да каже на Ферари, когато той отиде да вземе оттам коня, който бе оставил, че е излишно да отива до Неапол, тъй като ваше величество е в Казерта.
— Кой е дал това съобщение?
— Желая да не назовавам никого, господарю, но не преча на ваше величество да отгатне.
— Продължавайте, слушам ви.
— И така, вместо да отиде в Неапол, Ферари идва в Казерта. Защо са искали да дойде в Казерта? Не зная. Навярно за да направят опит да го подкупят.
— Казах ви, драги кардинале, че го смятах неспособен да ми измени.
— Не е станало нужда да се уверят във верността му. Случило се е нещо много по-удобно: Ферари пада, загубва съзнание и е пренесен в аптеката.
— От секретаря на синьор Ектън това вече знаем.
— Там, от страх изпадането му в несвяст да не трае много кратко и той да не дойде в съзнание тогава, когато най-малко очакват, намират за уместно да продължат припадъка му с няколко капки опиева тинктура.
— Кой ви каза?
— Нямаше нужда да питам никого. Който не иска да го мамят, трябва да научава всичко сам.
Кардиналът извади от джоба си една кафеена лъжичка.
— Ето — каза той — лъжичката, с която са му я налели в устата. Върху лъжичката е останал слой от тинктурата, а това показва, че раненият не я е изпил сам, защото в такъв случай слоят щеше да остане по устните му, а упоритата, остра миризма на опиума след повече от месец показа от какво вещество е бил този слой.
Кралят погледна кардинала с чистосърдечното учудване, което проявяваше, когато му посочваха нещо, което никога не би открил сам, защото то надхвърляше интелектуалните му възможности.
— И кой е направил това? — запита той.
— Господарю — отговори кардиналът, — не назовавам никого. Казвам: дали са му. Кой? Не зная. Направили са го. Само това зная.
— По-нататък?
— Ваше величество иска да стигне до края, пали?
— Разбира се, че искам да стигна до края!
— Е, добре, господарю, Ферари припада от удара, приспиват го за по-голяма сигурност с опиум, вземат писмото от джоба му, разпечатват го, като поставят восъка над запалена свещ, прочитат го и тъй като то съдържа противното на това, което се е очаквало, заличават написаното с оксалова киселина.
— Как можете да знаете точно с каква киселина?
— Ето шишенцето, в което тя не само е била, но и сега е. Както виждате, само половината е била използвана за тази операция.
И както бе извадил от джоба си кафеената лъжичка, така кардиналът извади и едно наполовина празно шишенце с някаква очевидно дестилирана течност, бистра като планинска вода.
— И вие казвате — продължи кралят, — че с тази течност може да се заличи написаното?
— Нека ваше величество благоволи да ми даде някое маловажно писмо.
Кралят взе от масата първата попаднала му просба, кардиналът капна няколко капки от течността върху написаното, размаза ги с пръст върху четири-пет реда и почака.
Написаното най-напред пожълтя, после започна постепенно да изчезва.
Кардиналът изми хартията с обикновена вода и между редовете, писани по-горе и по-долу, посочи на краля бяло пространство, което изсуши на огъня, а след това без друга подготовка написа два-три реда.
Опитът беше напълно задоволителен.
— Ах, Сан Никандро, Сан Никандро! — промълви кралят. — Като си помисли човек, че можеше да ме научиш на всичко това!
— Той не е могъл, господарю, защото сам не го е знаел, но би могъл да поръча на други, по-сведущи от него, да ви научат.
— Да се върнем на въпроса — каза кралят с въздишка. — Какво е станало по-нататък?
— Станало е това, господарю, че след като са сменили отказа на императора със съгласие, са запечатали отново писмото с печат като този на негово императорско величество, само че тази операция е била извършена нощно време, на свещ, и са го запечатали с малко по-тъмен восък от първоначалния.
Кардиналът показа на краля печата от писмото.