Почти по същото време, когато финансовият прокурор Вани заповяда да отведат Николино в килията му, кардинал Руфо се яви пред вратата на кралските покои, за да изпиши обещанието, което бе дал през нощта на краля.
Заповядано беше да го пуснат веднага. Затова той влезе безпрепятствено при краля.
Фердинанд разговаряше насаме с един четиридесетинагодишен мъж. Можеше да се разбере, че този човек е абат но едва видимото подстригване на темето, почти скрито от гъсти черни коси. Беше здраво сложен и изглеждаше създаден по-скоро за униформа на карабинер, отколкото за духовническо расо.
Руфо отстъпи назад.
— Извинете, господарю, очаквах да намеря ваше величество сам.
— Влезте, влезте, драга кардинале — каза кралят, — дошли сте навреме, да ви представя абат Пронио.
— Извинете, господарю — усмихна се Руфо, — но аз не познавам абат Пронио.
— И аз също — отговори кралят. — Господинът влезе една минута преди ваше преосвещенство, идва от името на моя духовник, монсеньор Роси, никозийски епископ. Господин абатът тъкмо започваше да ми разправя какво го води и сега ще го разправи на двама ни вместо само на мене. От няколкото думи, които синьор абатът ми каза, узнах само едно: че говори хубаво, а навярно действа още по-хубаво. Разкажете какво ви води — кардинал Руфо е мой приятел.
— Зная, господарю — отговори абатът, като се поклони на кардинала, — при това един от най-добрите ви приятели.
— Ако аз нямам честта да познавам абат Пронио, както виждате, абат Пронио ме познава.
— А кой не ви познава, синьор кардинале, вас, човека, който укрепи Анкона! Който изобрети нова пещ за нажежаване на снарядите?
— Ах, пипнаха ли ви, преосвещенейши? Вие очаквахте да ви възхвалят за красноречието и светостта ви, а ето че ви хвалят за военните ви подвизи.
— Да, господарю, добре би било Господ да бе внушил на ваше величество да повери командването на армията си на негово преосвещенство вместо на онзи австрийски фанфарон.
— Казахте велика истина, абате — отговори кралят и сложи ръка върху рамото на Пронио.
Руфо се поклони.
— Предполагам — намеси се кардиналът, — че синьор абатът не е дошъл само за да каже истини, които ще ми позволи да взема за похвали.
— Ваше преосвещенство е прав — поклони се на свой ред Пронио. — Но истината, казвана от време на време при удобен случай, макар че може да навреди понякога на неблагоразумния, който я казва, не може никога да навреди на краля, който я чува.
— Остроумен сте, синьоре — заяви Руфо.
— И на мене направи веднага същото впечатление — добави кралят, — а при това е обикновен абат, когато за срам на моя министър на изповеданията в кралството ми има толкова магарета, които са владици!
— Но всичко това не ни обяснява какво е довело абата при ваше величество.
— Кажете, кажете, абате? Кардиналът ми напомня, че имам работа. Слушаме ви.
— Ще бъда кратък, господарю. Вчера в девет часа вечерта бях у племенника си, който е началник на пощенска станция.
— Да, наистина — каза кралят, — аз се питах къде съм ви виждал. Сега си спомням — там ви видях.
— Именно, господарю. Десет минути по-рано мина един куриер, който поръча коне и каза на началник-станцията: „Главно не ги карайте да чакат — човекът е много голям благородник.“ И си тръгна със смях. Тогава ме обзе любопитство да видя кой е този голям благородник, приближих се до кабриолета, който пристигна, и за най-голяма моя изненада познах краля.
— Познал ме и нищо не ми поиска! Това вече е много хубаво от негова страна, нали, преосвещенейши?
— Запазих правото си за тази сутрин, господарю — поклони се абатът.
— Продължавайте, продължавайте! Нали виждате, че кардиналът ви слуша?
— С най-голямо внимание, господарю.
— Кралят, за когото се знаеше, че е в Рим, се завръщаше сам, с кабриолет, придружен само от един придворен, облечен с дрехите на краля, а самият крал беше с дрехите на придворния. Това беше вече истинско събитие.
— И то забележително! — промълви кралят.
— Запитах кочияшите от Фонди! И от кочияш на кочияш, като стигнаха до тия от Албано, нашите разбраха, че е имало голямо сражение, неаполитанци били разбити, а кралят — как да изрека това, господарю? — запита абатът, като се поклони почтително, — а кралят…
— Я оплескал!… Ох, извинете, забравих, че сте духовно лице.
— Тогава реших, че ако неаполитанците наистина бягат, ще стигнат на един дъх до Неапол и следователно има само един начин да се спрат французите, защото, ако не ги спрат, те ще гонят нашите по петите им.
— Да видим начина — вмеси се Руфо.
— То е да разбунтуваме Абруцио и Казерта. Щом не можем да противопоставим армия, да противопоставим народа.
Руфо погледна Пронио.
— Вие да не сте случайно гений, синьор абате? — запита той.
— Кой знае? — отвърна абатът.
— Така ми се струва, господарю.
— Оставете го да продължи, оставете го да продължи — каза кралят.