Сан Феличе

— Приемам думата като причастие, не като съществително. Да видим в какво съм обвинен!

— Обвинен сте в заговор срещу държавата.

— Хайде де! Пак изпаднахте във вашата мания.

— А вие във вашето незачитане към правосъдието.

— Аз да не зачитам правосъдието? Ах, господин маркизе, вие, слава Богу, ме смесвате с някой друг! Никой повече от мене не зачита и не уважава правосъдието. Правосъдието е Божието слово на земята. А пък аз не съм такъв безбожник, та да не зачитам правосъдието. Съдиите е друг въпрос.

Вани тупна нетърпеливо с крак.

— Решихте ли най-после да отговаряте днес на въпросите, които ще ви задам?

— Зависи от въпросите, които ще ми задавате.

— Обвиняеми!… — извика нетърпеливо Вани.

— Пак същото — промълви Николино, като сви рамене. — Какво ви пречи да ме наричате княз или херцог? Нямам предпочитания към някоя от двете титли. Аз ви наричам маркиз, а сигурно, при все че имам едва една трета от вашите години, съм княз или херцог много по-отдавна, отколкото вие сте маркиз.

— Добре, стига но тоя въпрос… Възрастта ви?

Николино извади от малкия си джоб един великолепен часовник.

— Двадесет и една година, три месеца, осем дни, пет часа, седем минути и тридесет и две секунди. Надявам се, че този път няма да ме обвините в липса на точност.

— Името ви?

— Николино Карачоло.

— Местожителство?

— Крепостта Сан Елме, килия № 3, втори подземен етаж.

— Не ви питам къде се намирате сега! Питам ви къде сте живеели, когато сте били арестуван.

— Никъде, бях на улицата.

— Добре, отговорът ви няма значение — жилището ви е известно.

— Тогава ще ви отговоря като Агамемнон на Ахил: „Защо питате, щом знаете“?

— Участвали ли сте в събранието на затворниците на 22 срещу 23 септември в двореца на кралица Джована?

— Не знам никакъв дворец на кралица Джована в Неапол.

— Не знаете развалините от двореца на кралица Джована на Паузилипе, почти срещу къщата, където живеете?

— Извинете, господин маркизе, ако един човек от простолюдието, някой файтонджия, чичероне, да кажем дори някой министър на народната просвета — само Господ знае откъде избират министрите в наше време! — направи подобна грешка, е лесно обяснимо, но вие, археолог, да сгрешите с цели два и половина века но архитектурен въпрос и с цели пет века от гледище на историята, не мога да ви простя! Искате да кажете развалините от двореца на Ана Карафа, жена на херцог Ди Медина, любимеца на Филип IV, която не е била удушена като Джована I, нито отровена като Джована II… Забележете, че не твърдя нищо, говори се, че е умряла от въшлясване като Сула и Филип II… Такава грешка е непозволена, синьор Вани, и ако се разчуе, ще ви сметнат за истински маркиз!

— Добре, в развалините от двореца на Ана Карафа, щом предпочитате.

— Да, предпочитам, всякога предпочитам истината — аз съм от школата на женевския философ275 и имам за девиз: Vitam impendere vero276. Почнах да приказвам на латински и ще ме сметнат за фалшив херцог!

— Бяхте ли в двореца на Ана Карафа през нощта на 22 срещу 23 септември? Отговорете — да или не? — настоя разяреният Вани.

— А за какъв дявол ще ходя там? Не помните ли какво беше времето през нощта на 22 срещу 23 септември?

— Ще ви кажа за какво сте отишли: за да заговорничите.

— Хайде де! Аз не заговорнича никога, когато вали дъжд. Такава работа е твърде досадна и при хубаво време.

— Дали ли сте същата вечер някому редингота си?

— Не съм толкова глупав да дам някому редингота си в такава нощ, когато валеше пороен дъжд. Ако имах два, бих ги облякъл един върху друг.

— Познавате ли тия пистолети?

— Ако ги знаех, щях да ви кажа, че са ми били откраднати; и тъй като вашата полиция е много зле организирана, нямаше да намери крадеца, което би било унизително за нея. Но аз не искам да унизявам никого, затова не познавам тия пистолети.

— Но те имат инициала Н.

— Само моето име в Неапол ли започва с Н?

— Познавате ли това писмо?

И Вани показа на затворника писмото на маркиза Ди Сан Клементе.

— Извинете, господин маркизе, но трябва да го видя по-отблизо.

— Приближете се.

Николино погледна последователно двамата войници, които стояха отдясно и отляво, и запита:

— E permesso?277

Войниците се отстраниха. Николино се приближи до масата, взе писмото и го загледа.

— Тфу! Да се пита почтен кавалер дали познава писмо от дама! О, господин маркизе!

Той доближи спокойно писмото до един от свещниците и го подпали.

Вани побесня.

— Какво правите? — извика Вани.

— Изгарям го, както виждате — женските писма трябва всякога да се изгарят, иначе човек може да изложи горките авторки.

— Войници!… — извика Вани.

— Не се безпокойте — каза Николино, като духна пепелта в лицето на Вани, — свърши се.

И се върна спокойно да седне отново на пейката.

— Добре — каза Вани. — Истински ще се смее, който последен се смее.

— Не съм се смял никога пръв, нито последен, господине — отвърна високомерно Николино. — Чисто и просто говоря и постъпвам като честен човек.

Вани почти изрева; но сигурно не бе завършил разпита си, защото се постара да се успокои, макар че размахваше яростно табакерата с дясната си ръка.