Сан Феличе

— О, в това ви се заклевам, Нелсън, и добавям, че където бъда аз, с мене ще бъде и моята единствена, вечна приятелка Ема Лайона.

И с по-страстно движение, отколкото може би подхождаше на това приятелство, колкото и голямо да беше то, кралицата взе с две ръце главата на Ема, приближи я до устните си и я целуна по двете очи.

— Давам ви думата си, мадам — каза Нелсън. — Отсега нататък вашите приятели са и мои приятели, вашите врагове са и мои врагове и аз ще ви спася, дори ако ще трябва да се погубя е това!

— О! — извика Ема. — Ти си наистина рицар на кралете и защитник на троновете! Ти си наистина такъв, какъвто мечтаех да бъде този, на когото ще дам цялата си любов и цялото си сърце!

Този път съвременната Цирцея притисна устни не върху заздравялото чело на героя, а върху тръпнещите устни на влюбения. В същия миг някой подраска тихо на вратата.

— Влезте, мои скъпи сърдечни приятели, в онази стая — каза кралицата, като им посочи стаята на Ема. Ектън идва да ми донесе един отговор.

Опиянен от похвали, любов и гордост, Нелсън поведе Ема към стаята, изпълнена с ухания, а вратата се затвори сякаш сама зад тях.

Лицето на кралицата промени в един миг изражението си, като че си сложи или свали маска; погледът й стана суров и тя изрече рязко единствената дума:

— Влезте!

Беше наистина Ектън.

— И така — запита тя, — кого е чакал негово величество?

— Кардинал Руфо — отговори Ектън.

— Не знаете какво са говорили?

— Не, мадам, но зная какво са правили.

— Какво са правили?

— Повикали са Ферари.

— Подозирах. Още едно основание, Ектън, за това което знаете.

— Ще бъде изпълнено при първия удобен случай. Има ли нейно величество да ми заповяда още нещо?

— Не — отговори кралицата.

Ектън се поклони и излезе.

Кралицата погледна със завист към стаята на Ема и влезе безшумно в своята.

LXII РАЗПИТЪТ НА НИКОЛИНО

Няколкото мига между излизането на коменданта дон Роберто Бранди и влизането на затворника бяха използвани от финансовия прокурор да облече върху градския си костюм една съдийска тога, да сложи на дългата си мършава глава една огромна перука, която трябваше по негово мнение да придаде величественост на лицето му, а над самата перука да сложи четвъртита тока. Секретарят най-напред остави на масата като веществени доказателства двата пистолета с буквата Н и писмото на маркиза Ди Сан Клементе; след това се облече като шефа си, запазвайки различието в ранга — с други думи, тогата му беше по-тясна, перуката по-малка, токата по-ниска. Накрая седна пред малката маса.

Маркиз Вани се настани зад голямата и тъй като беше човек на реда, подреди пред себе си хартията така, че нито един лист да не се подава под другия, провери има ли мастило в мастилницата, прегледа върха на перото си, подостри го с ножче, изравни двете острия, като ги преряза върху нокътя си, извади от джоба си златна табакера, украсена с портрета на нейно величество, сложи я да му бъде подръка не толкова за да взема оттам енфие, колкото да си играе с пея с безразличието на съдия, който си играе така безгрижно с човешкия живот, както и с табакерата си, и зачака Николино Карачоло в най-подходяща поза за упражняване въздействие върху затворника.

За нещастие Николино Карачоло не беше човек, комуто позите на маркиз Вани можеха да направят впечатление; вратата, затворена след коменданта, се отвори десет минути по-късно пред затворника и Николино Карачоло, облечен с изисканост, от която не личеше никак неудобният престой в тъмницата, влезе усмихнат, като си тананикаше твърде вярно арията Pria che spunti l’aurora273 от „Тайният брак“.

Придружаваха го четирима войници, а след него вървеше управителят. Двама войници останаха до вратата, други двама застанаха отдясно и отляво на затворника, който отиде право към приготвената за него пейка, огледа се най-внимателно наоколо си, преди да седне, промълви на френски: Tiens, tiens, tiens!274, с което, както знаем, се изказва насмешливо учудване, след което се обърна най-учтиво към финансовия прокурор.

— Дали, синьор маркизе — запита Николино, — сте чели случайно „Тайните на Удолф“?

— Какви са тия „Тайни на Удолф“? — запита Вани, отговаряйки, както правеше Николино, на въпроса с въпрос.

— Нов роман на една англичанка на име Ан Редклиф.

— Аз не чета романи, чувате ли, господине? — отговори с достойнство съдията.

— Грешите, господине, много грешите. Има толкова забавни романи, че бих прочел с удоволствие някой от тях, ако беше светло в килията ми.

— Господине, желая да се проникнете от тази истина…

— От коя, господин маркизе?

— Че сме дошли тук да се занимаваме с друга работа, а не с романи. Седнете.

— Благодаря, господин маркизе. Исках да ви кажа, че в „Тайните на Удолф“ е описана една точно такава стая — там именно главатарят на разбойниците свиква събранията си.

Вани се постара да събере всичката си важност.

— Надявам се, обвиняеми, че този път…

Николино го прекъсна:

— Преди всичко вие знаете много добре, че не се казвам обвиняем.

— Пред закона няма обществени различия — вие сте обвиняем.