Сан Феличе

— Вие сте племенник на Франческо Карачоло, нали? — продължи той.

— Имам тази чест, господин маркизе — отговори спокойно Николино, като се поклони.

— Виждате ли го често?

— Възможно най-често.

— Знаете ли, че е заразен с опасни идеи?

— Зная, че той е най-честният човек в Неапол и най-верният поданик на негово величество, без да изключвам вас, господин маркизе.

— Чували ли сте да е имал нещо общо с републиканците?

— Да, в Тулон, където се сражава с тях така славно, че на тия битки дължи адмиралския си чин.

— Да — заяви Вани, сякаш взел внезапно решение, — виждам, че няма да проговорите.

— Как? Намирате, че не говоря достатъчно? Ами че почти само аз говоря.

— Казвам, че с кротост няма да изтръгнем никакво признание от вас.

— Нито със сила, предупреждавам ви.

— Николино Карачоло, вие не знаете докъде могат да стигнат моите съдийски права.

— Не, не зная докъде може да стигне тиранията на един крал.

— Николино Карачоло, предупреждавам ви, че ще бъда принуден да прибягна до изтезания.

— Приложете ги, маркизе, приложете ги, така все ще мине един миг — човек толкова много скучае в затвора.

И Николино Карачоло протегна ръце и се прозина.

— Маестро Донато! — извика ожесточеният финансов прокурор. — Покажете на обвиняемия залата за разпит.

Маестро Донато потегли един шнур, завесите се отдръпнаха и Николино можа да види палача, двамата му помощници и огромните инструменти за изтезания, които го заобикаляха.

— Я гледай — промълви той, решен да не отстъпва пред нищо, — тази колекция изглежда много интересна. Може ли да я видя по-отблизо?

— След малко ще се оплаквате, че я виждате много отблизо, нещастен закоравял грешнико!

— Мамите се, маркизе — отговори Николино, като поклати красивата си благородна глава, — никога не се оплаквам, задоволявам се само да презирам.

— Донато! Донато! — извика финансовият прокурор. — Уловете обвиняемия!

Решетката се завъртя, стаята за разпит се съедини със залата за мъчения и Донато пристъпи към затворника.

— Чичероне ли сте? — запита младежът.

— Палачът съм — отвърна маестро Донато.

— Маркиз Вани — каза Николино, леко пребледнял, но все още усмихнат, без никакъв знак на вълнение, — представете ме на господина! По законите на английския етикет той няма право да ми заговори, нито да ме докосне, ако не съм му представен, а вие знаете, че ние живеем по английски закони, откакто мадам английската посланиша влезе в кралския двор.

— Започнете изтезанията! — изрева Вани.

— Маркизе — продължи Николино, — мисля, че с привързването се лишавате от едно голямо удоволствие.

— Кое е то? — запита задъхано Вани.

— Да ми обясните лично употребата на всяка от тия остроумно изнамерени машини. Кой знае дали обяснението не ще бъде достатъчно да победи това, което наричате мое упорство.

— Имаш право, при все че за тебе това е средство да отдалечиш часа, от който се страхуваш.

— Предпочитате веднага ли? — запита Николино и погледна втренчено Вани. — На мене ми с безразлично.

Вани наведе поглед.

— Не — възрази той, — няма да кажат, че съм отказал на един обвиняем, колкото и виновен да е той, една поискана отсрочка.

Вани наистина разбираше, че ще изпит а горчива наслада и мрачно отмъщение при изброяването, което щеше да направи, защото щеше да предшества физическото мъчение с душевно изтезание, може би по-лошо от първото.

— О — промълви Николино, — знаех си аз, че от вас човек може да получи всичко с разумно предложение. Най-напред, господин финансов прокурор, да започнем с въжето, закачено на тавана и навито на скрипец.

— Оттам наистина се започва.

— Вижте какво нещо е случаят! И така, това въже?…

— Се нарича обесване на виновния за ръцете, млади приятелю.

Николино се поклони.

— Връзват ръцете на наказвания зад гърба му, а на нозете му завързват по-големи или по-малки тежести, издигат го до тавана, след това го спускат на пресекулки до една стъпка над земята.

— Това трябва да е сигурно средство за увеличаване ръста на хората… А как се нарича — продължи Николино — онзи шлем, окачен на стената?

— Cuffia del silenzio278, много правилно наречен така, защото колкото повече човек страда, толкова по-малко може да вика. Поставят главата на наказвания в тази желязна кутия и със завъртане на онзи винт тя се стеснява; при третото завъртване очите изскачат от орбитите и езикът от устата.

— А какво ли, Господи, ще стане при шестото? — промълви все така насмешливо Николино. — Ами ламариненото кресло с железни гвоздеи и мангал под него как се използва?

— Ще видите. Наказаният сяда съвсем гол, завързват го за облегалата на креслото и запалват огъня в мангала.

— Не е толкова удобно, колкото ръженът на свети Лаврентий: не можете да го въртите. Ами онези клинове, чукчето и дъските?

— Това е разпит чрез обуща: поставят между четири дъски нозете на този, когото ще разпитват, връзват ги с въже и с помощта на чука забиват клиновете в средните дъски.

— Защо не ги зачукат направо през големия и малкия пищял? Ще стане по-бързо!… А тази подставка с чайниците?