Сан Феличе

Той се прибра в единадесет часа, а Луиза отиде в своята стая, по-точно в стаята на Салвато, както правеше, когато младежът беше там и дори след като вече не беше; страхът бе придал нова пламенност на любовта й, тя коленичи пред леглото, плака дълго и неведнъж притисна устни до възглавницата, където бе почивала главата на ранения. Леко шумолене я накара да се обърне; Джованина я бе последвала; Луиза стана, засрамена, че е била изненадана от девойката, която се извини с думите:

— Чух синьората да плаче и помислих, че може би ще има нужда от мене.

Луиза само поклати глава; въздържа се да говори, защото се боеше промененият от плача глас да не я издаде повече, отколкото би желала.

На другия ден беше бледа и сломена; оправда се с гърмежите през цялата нощ от фойерверките и оръдията.

Рицарят довършваше закуската си, когато пред вратата спря кола. Джованина отвори и въведе секретаря на принца; принуден да отиде на съвета по обяд и като искал да поговори преди това със Сан Феличе, принцът му изпращаше колата си с молба веднага да тръгне. На входната площадка рицарят срещна раздавача, влязъл през отворената врата; носеше писмо.

— За мене ли е? — запита Сан Феличе.

— Не, ваше превъзходителство, за синьората.

— Откъде?

— От Портичи.

— Занесете го по-бързо. Навярно е от дойката на синьората.

Сан Феличе продължи пътя си и се качи в колата, която веднага се понесе в галоп.

Луиза чу краткия разговор между раздавача и съпруга си; пресрещна раздавача и грабна писмото от ръцете му.

Почеркът беше непознат. Тя отвори машинално писмото, погледна подписа и ахна: писмото беше от Салвато.

Притисна го до сърцето си и изтича да се затвори в свещената стая. Стори й се, че би било кощунство да прочете другаде първото писмо, което получаваше от любимия си.

— От него — промълви тя, като се отпусна в креслото до възглавието. — От него!

Един миг стоя така, неспособна да чете: кръвта, лумнала от сърцето към главата, туптеше в слепоочията и замъглявате погледа й.

Салвато пишеше от бойното поле:

„Благодарете на Бога, многообична ми! Пристигнах навреме за битката и не останах настрана от победата; Вашите свети, девически молитви бяха изпълнени; призован от най-прекрасния си ангел, Господ бдеше над мене и над честта ми.

Не е имало по-пълна победа, многообична ми Луиза. Скъпият ми генерал ме притисна до сърцето си и още на бойното поле ме произведе бригаден командир. Армията на Мак се изпари като дим! Заминавам веднага за Чивита Дукале, откъдето ще намеря начин да Ви изпратя това писмо. В безредието, което ще последва нашата победа и поражението на неаполитанците, не може да се разчита на пощата. Обичам Ви със сърце, преливащо от любов и гордост. Обичам Ви! Обичам Ви!…“