Сан Феличе

„Чивита Дукале, 2 часа сутринта.

Ето ме вече с десет мили по-близо до вас. Намерихме с Еторе Карафа един селянин, който се съгласи веднага да тръгне с коня ми, оставен навремето от мене тук — ще благодарите от мое име на Микеле за него; ще се спре само когато конят припадне, и веднага ще вземе друг; задължи се да занесе това писмо у онзи наш приятел, у когото Еторе се е крил в Портичи. Писмото до Вас ще бъде приложено към писмото до него; той ще Ви го препрати.

Казвам Ви всичко това, за да не се чудите как е пристигнало; тази грижа Ви отдалечава за миг от мене. А пък аз искам само да се радвате, като четете писмото ми, както аз се радвам, отдаден на щастието, че Ви пиша.

Победата ни е така пълна, та не вярвам да ни се наложи ново сражение. Тръгваме направо за Неапол и ако, както е вероятно, нищо не ни спре, ще мога да Ви видя отново след осем или най-много десет дни.

Вие ще оставите отворен прозореца, откъдето излязох, за да вляза пак през него и да Ви видя отново в същата стая, в която бях така щастлив; ще Ви донеса отново живота, който ми подарихте.

Няма да пропусна нито един случай да Ви пиша; но ако все пак не получите писмо от мене, не се безпокойте: куриерът може да се окаже неверен, да бъде задържан или убит.

О, Неапол! Скъпа моя родино! Моя втора любов след Вас! Ще бъдеш най-после свободен, Неапол!

Не искам да бавя куриера, не искам да забавя радостта Ви; двойно съм щастлив — заради себе си и заради Вас. Довиждане, моя обожавана Луиза! Обичам Ви! Обичам Ви!…

Салвато“

Луиза препрочете десет, може би двадесет пъти писмото на младежа, препрочитала го би безспир, нямаше вече мярка за време.

Джованина почука ненадейно на вратата.

— Синьор рицарят се връща — каза тя.

Луиза ахна, целуна писмото, прибра го до сърцето си, погледна на излизане от стаята прозореца в другата стая, откъдето бе излязъл и щеше да се върне Салвато.

— Да, да — прошепна тя с усмивка.

Тази любов беше така животворна, че даваше живот на всички неподвижни и безчувствени вещи, които обграждаха Луиза и бяха обграждали Салвато.

Тя влезе в салона през едната врата в същото време, когато съпругът й влизаше през другата.

Рицарят беше явно загрижен.

— Какво ви е, приятелю? — запита Луиза, като тръгна към него и го загледа с бистрия си поглед. — Тъжен сте!

— Не, дете мое — отговори рицарят, — не съм тъжен: неспокоен съм.

— Видяхте ли принца? — попита младата жена.

— Да — отговори рицарят.

— Безпокойството ви се дължи на разговора ви с негово височество?

Рицарят кимна утвърдително.

Луиза се опита да прочете мислите му.

Той седна, улови двете ръце на съпругата си, застанала срещу него, и също я погледна.

— Кажете, приятелю — помоли Луиза, вече обзета от тъжно предчувствие. — Слушам ви.

— Положението на кралското семейство — каза рицарят — е почти така тежко, както предвиждахме снощи. Няма никаква надежда да се осуети влизането на французите в Неапол и дворът е решил да се оттегли в Сицилия.

Без да знае защо, Луиза усети, че сърцето й се свива.

Рицарят видя по лицето й отражението на това, което ставаше в сърцето. Устните й трепереха, очите се притвориха.