— Затова… Слушай внимателно, дете мое — продължи рицарят с бащинска нежност, както й говореше понякога. — Затова принцът ми каза: „Рицарю, вие сте единственият ми приятел, единственият човек, с кого изпитвам истинско удоволствие да разговарям. Малкото солидно образование, което имам, дължа на вас, малкото, което струвам, съм получил от вас. Само един човек може да ми помогне да понеса изгнанието и този човек сте вие, рицарю. Моля ви, умолявам ви най-настоятелно, елате с мене, ако бъда заставен да замина!“
Луиза усети, че изтръпва цяла.
— И… какво отговорихте, приятелю? — запита тя с треперещ глас.
— Изпитах съжаление към тази кралска злочестина, към тази слабост на големите хора, към този принц без приятел в изгнанието, към този престолонаследник без служители, защото ще загуби може би своята корона. И обещах.
Луиза трепна; това трепване не избягна от усета на рицаря, който държеше и двете и ръце.
— Но — побърза да добави той — разбери ме добре, Луиза: обещанието е само лично мое, задължава само мене. Останала далеко от двора, където не пожела да заемеш мястото си, ти нямаш задължения към никого.
— Така ли мислите, приятелю?
— Така мисля. Затова, скъпо мое дете, ти си свободна да останеш в Неапол, да не напуснеш любимия си дом, градината, където тичаше и играеше като дете, с една дума, кътчето, отрупано със седемнадесет години спомени. Защото ти си тук отпреди седемнадесет години, за радост на моя дом! А струва ми се, че си дошла вчера!
Рицарят въздъхна.
Луиза не отговори; той продължи:
— Херцогиня Фуско, изпратена в изгнание от кралицата, ще се завърне, щом кралицата замине. С такава приятелка, която ще се грижи за тебе, мога да бъда спокоен — все едно че си при майка. След петнадесет дни французите ще бъдат в Неапол, но ти няма защо да се страхуваш от французите. Аз ги познавам, за щото съм живял дълго между тях. Те ще донесат на страната ми добрини, които бих желал да й бяха дарени от владетелите и: свобода и разум. Всички мои, следователно и твои приятели са родолюбци, ти няма защо да се тревожиш от никаква революция, няма да бъдеш засегната от никаква преследвания.
— И вие мислите, приятелю — запита Луиза, — че аз мога да бъда щастлива без вас?
— Съпруг като мене, мило дете — отговори с въздишка Сан Феличе, — не е мъж, за когото жена на твоята възраст може да съжалява.
— Но ако приемем, че аз мога да живея без вас, приятелю, можете ли вие да живеете без мен?
Сан Феличе наведе глава.
— Страхувате се, че тази къща, тази градина, това кътче ще ми липсват — продължи Луиза, — а нима моето отсъствие няма никак да ви липсва? Нима внезапното разкъсване на нашия общ живот отпреди седемнадесет години не ще разкъса във вас нещо не само привично, но и необходимо?
Сан Феличе мълчеше.
— Като не желаете да изоставите принца, който ви е само приятел — добави с потиснат глас Луиза, — давате ли ми доказателство за почит с предложението да ви изоставя, вас, едновременно мой баща и приятел, вложил разум в главата, добрина в сърцето и Господ в душата ми?
Сан Феличе въздъхна.
— Най-после, когато обещахте на принца да го придружите, помислихте ли, че няма да ви придружа?
Една сълза падна от очите на рицаря върху ръката на Луиза.
— Ако сте помислили такова нещо, приятелю — продължи тя, поклащайки леко и тъжно глава, — сте сгрешили. Моят умиращ баща ни свърза, Бог благослови брака ни, само смъртта може да ни раздели. Аз ще ви последвам, приятелю.
Сан Феличе вдигна озарената си от щастие глава и този път сълза от очите на Луиза падна върху ръката на съпруга й.
— Нима ме обичаш? Господи боже! Нима ме обичаш? — извика рицарят.
— Татко — каза Луиза, — показахте се неблагодарен, поискайте прошка от дъщеря си.
Сан Феличе падна на колене и започна да целува ръцете й като на дъщеря, а тя шепнеше, вдишала поглед към небето:
— Нали, Боже мой, ако не постъпех, както постъпвам, щях да съм недостойна и за двама ни?
LXVII
ДВАМАТА АДМИРАЛИ
Когато представи на Сан Феличе бягството на кралското семейство в Сицилия като окончателно решено, принц Франческо смяташе, че говори от името на баща си и на майка си; но всъщност бе говорил само от името на майка си; от нейна страна бягството беше наистина решено и тя го желаеше на всяка цена; но кралят, като виждаше предаността на своя народ, колкото и да беше сляпа и именно затова, защото беше сляпа, като слушаше уверенията на сто хиляди души да умрат до един за него, се върна към мисълта да защитава столицата си и пред страхливостта на армията да се позове на енергията на народа, който така доброволно го подкрепяше. Затова на 11 декември сутринта, с други думи, на утрото след невероятния триумф, който се опитахме да представим на читателите си, той стана, все още без да е взел решение, но повече склонен да окаже съпротива, отколкото да избяга, когато му съобщиха, че адмирал Франческо Карачоло е от половин час в приемната и чака негово величество да стане.