Сан Феличе

После откопча и захвърли плаща си, обърна се със сабя в ръка, разцепи с удар отстрани лицето на повикания от главатаря бекайо, а с върха на острието нарани тежко другаря му.

Той мислеше, че се е отървал вече от нападателите, тъй като четирима от общо шестимата бяха извън строя и му оставаше да се разправи само с главатаря и един от полицаите, който стоеше благоразумно на десет стъпки от него; а само с двамата щеше да се справи лесно. Но тъкмо, когато се обърна да ги нападне, зърна някаква светкавица, която изхвръкна от ръката на главатаря и се насочи със свистене към него; в същия миг усети остра болка в дясната част на гърдите. Убиецът не смееше да се приближи към него, та бе запратил отдалеко ножа си; острието се бе забило между ключицата и рамото и само дръжката потреперваше отвън.

Салвато улови с лявата ръка камата, измъкна я, направи няколко стъпки назад, защото му се стори, че земята се изплъзва изпод нозете му, потърси къде да се опре, забеляза зида и се облегна на него. Почти веднага всичко се завъртя пред очите му; последното усещане беше, че и зидът му се изплъзва като земята.

После зърна как някаква светкавица разцепи небето не със синкава, а с кървавочервена светлина, протегна ръце, изпусна сабята и падна в несвяст. В последния проблясък на съзнание преди припадъка му се стори, че двамата мъже се спускат към него. Той направи усилие да ги отблъсне, но всичко угасна с въздишка, която можеше да бъде последна.

Само няколко секунди по-рано при пистолетните изстрели прозорецът на Ла Сан Феличе се бе отворил и след ужасния вик на Микеле: „Паскуале ди Симоне, палачът на кралицата!“ младата жена бе отговорила с гласа на сърцето: „Тогава остава аз да го спася.“

Но при все че разстоянието от будоара до външната площадка и оттам до градинската врата не беше голямо, когато Луиза отвори с трепереща ръка тази вратичка, убийците бяха изчезнали и само тялото на младежа, опряно до врата га, падна по очи в градината при отварянето.

Тогава със сила, каквато никога не бе подозирала у себе си, младата жена изтегли ранения в градината, не само заключи, а залости с мандало вратата и извика с плач Нина, Микеле и Нано да й се притекат на помощ.

И тримата дотичаха. Микеле бе видял от прозореца, че убийците избягаха; чуваха се отмерени бавни стъпки на патрул, натоварен вероятно да отнася труповете и да прибира ранените; нямаше следователно никаква опасност за тези, които щяха да помогнат на младия офицер, чиито следи не биха били открити дори от най-опитно око.

Микеле прегърна младежа през кръста. Нина го улови за нозете, Луиза вдигна главата и с леки движения, каквито само жените умеят да проявяват към болните и ранените, го пренесоха в къщата.

Нано остана назад. Наведена над земята, тя мърмореше някакви заклинания и търсеше незнайни билки сред бурените, които никнеха свободно из ъглите на градината в пукнатините на зида.

Като стигнаха в будоара, Микеле се замисли; после заклати глава:

— Сестрице — каза той, — рицарят скоро ще се върне. Какво ще каже, като види, че в негово отсъствие и без да го питаш, си пренесла в дома му този красив младеж?

— Ще го съжали, Микеле, и ще каже, че съм постъпила добре — отговори младата жена, като вдигна лицето си, озарено от кротко спокойствие.

— Така щеше да бъде, ако убийството беше обикновено. Но дали като научи, че убиецът е Паскуале ди Симоне, ще сметне, че той, придворен на крал Фердинанд, има право да даде убежище на човек, ранен от палача на кралицата?

Младата жена се замисли и след няколко секунди каза:

— Прав си, Микеле. Да видим дали у него има някакви книжа, които ще ни посочат къде да го отнесем.

Напразно преровиха джобовете на ранения — намериха само кесията и часовника му; а това доказваше, че не е бил нападнат от крадци; колкото до книжата, ако е имал такива, те бяха изчезнали.

— Боже, Боже, какво да правим? — извика Луиза. — Не мога все пак да изоставя човек в такова състояние.

— Сестрице — започна Микеле като човек, намерил някакъв изход, — нали ако рицарят се бе върнал, докато Нано ти гледаше, щяхме да се скрием в дома на твоята приятелка херцогиня Фуско, който е празен, а ключовете му са у тебе?

— О, имаш право, Микеле, имаш право! — извика младата жена. — Да, ще го пренесем у херцогинята. Ще го настаним в стая към градината. Къщата има и друг вход. Благодаря ти, Микеле! Ако горкият младеж не умре, ще можем да се грижим за него, както изисква състоянието му.

— А като не знае нищо — продължи Микеле, — съпругът ти ще може в случай на нужда да се оправдае с това. Ако знаеше, не би отрекъл в никакъв случай.

— Да, много добре го познаваш: той би се предал, но не би излъгал. Затова не бива да узнае нищо, не бива. Аз не се съмнявам в сърцето му, но както каза и ти, не трябва да го поставям между дълга му като приятел на княза и задълженията на християнската му съвест. Ела да ни светиш, Нано — обърна се тя към врачката, която влизаше със снопче разнообразни треви, — не бива да оставяме тук никаква следа от този младеж.