Сан Феличе

Николино отведе младия адютант до вратата към улицата и каза, като му посочи склона на Паузилипе и редките светлини, блещукащи в Мерджелина:

— Ето пътя ви. Не допускайте нито да ви следят, нито да ви спрат.

Двамата младежи си стиснаха ръцете и се разделиха.

Салвато се огледа наоколо си: улицата беше съвършено безлюдна; бурята не бе още стихнала и при все че не валеше, чести светкавици все още проблясваха по целия небосвод, придружавани от грохота на гръмотевици.

Когато минаваше покрай най-тъмния ъгъл от двореца на кралица Джована, на Салвато се стори, че съзира по стената очертание на човешка сянка; но не сметна за необходимо да се спре; както беше въоръжен, какво можеше да му направи един човек?

След двадесетина крачки обаче все пак се обърна назад; не беше се измамил — човекът пресичаше пътя, сякаш искаше да тръгне по лявата му страна. След още десетина крачки му се стори, че над зида, ограждащ пътя откъм морето, се подава глава, която се скри при наближаването му; той се наведе през зида, погледна от другата страна и видя само градина с листната дървета, чиито клони бяха на еднаква височина със зида.

През това време другият го бе настигнал и вървеше вече редом с него; Салвато се престори, че тръгва към непознатия. Но без да отделя поглед от мястото, където се бе скрила главата.

При блясването на една светкавица той видя как един мъж прескочи зида и тръгна като него към Мерджелина. Салвато опипа колана, увери се, че пистолетите не могат лесно да паднат, и продължи пътя си.

Двамата мъже продължаваха да вървят успоредно по същия път, единият малко по-напред и вляво, другият малко по-назад и вдясно от него. Когато стигнаха до кралското казино, двама души бяха препречили пътя и се караха с присъщите на неаполитанското простолюдие ръкомахания и дрезгави крясъци.

Като видя, че те не се отместват, и подозирайки, че е попаднал в засада, Салвато напълни под плаща пистолетите си и тръгна право към двамата мъже.

— Дайте път! — каза той на неаполитански.

— Защо ще ти правим път? — запита подигравателно единият от двамата, забравил вече кавгата.

— Защото — отговори Салвато — пътищата на негово светлейшо величество крал Фердинанд са за благородници, а не за такива хубостници като вас.

— Какво ще кажете, ако не ви направим път? — възрази другият скандалджия.

— Нищо няма да кажа, просто ще ви накарам да се отместите.

После извади от колана двата пистолета и тръгна към тях.

Мъжете се отдръпнаха и го пуснаха да мине; но тръгнаха подир него. Салвато чу как този, който изглеждаше водач на шайката, каза на другите:

— Същият е!

Спомняме си, че Николино бе поръчал на Салвато да не допуска да го спират или да го следват; впрочем от дочутите думи личеше, че го заплашва опасност.

Той се спря. Щом видяха, че се спира, и другите спряха. Бяха на десетина крачки от него. Мястото беше безлюдно. От ляво една къща със затворени дървени капаци на прозорците, а зад нея зидове на градина, над които потръпваха върховете на портокалова горичка и се огъваше и изправяше стройна величествена топола. Отдясно беше морето.

Салвато измина десет крачки и отново спря.

Мъжете, които го следваха, се спряха едновременно с него. Тогава Салвато се върна; четиримата мъже, съвсем ясно от една и съща шайка, се събраха и зачакаха.

— Не само не желая — каза Салвато, като застана на четири стъпки пред тях, — не само не желая да ми препречвате пътя, по не желая и да вървите подир мене.

Двама души бяха извадили вече ножове и ги стискаха в ръце.

— Слушайте — започна главатарят, — може би пък има начин и да се разберем най-после, защото както ви чувам да приказвате неаполитански, не е възможно да сте французин.

— А какво значение има французин ли съм или неаполитанец?

— Това вече си е моя работа. Отговорете искрено…

— Ти сякаш си позволяваш да ме разпитват, негоднико?

— О, синьор благородник, правя го за ваше добро, не за себе си. Слушайте: вие ли сте онзи, който пристигна от Капуа на кон с френска униформа, нае в Пуцоле лодка и въпреки бурята накара двама моряци да го откарат в двореца на кралица Джована?

Салвато можеше да отрече, да използва лекотата, с която говореше неаполитанското наречие, за да засили съмненията на разпитвача; но му се стори, че да излъже дори един полицейски агент си е все излъгване, тоест унижение за личното му достойнство.

— И какво ще стане, ако съм аз? — запита той.

— О — отвърна мрачно мъжът, клатейки глава, — ако сте вие, ще бъда принуден да ви убия, ако не се съгласите да ми предадете доброволно книжата, които носите.

— В такъв случай, любезни, би трябвало да сте не четирима, а двадесет души. Четирима като вас не стигат, за да убият или дори само да ограбят един адютант на генерал Шанпионе.

— Явно, че е той — каза главатарят. — Трябва да свършим с тая работа. Насам, бекайо!

При тоя зов двама души се отделиха от една тъмна вратичка, издълбана в градински зид, и се втурнаха да нападнат Салвато откъм гърба.

Но още при първото им движение Салвато стреля с двата пистолета срещу двамата мъже с ками в ръката, като уби единия и нарани другия.