Сан Феличе

Водено от Нано със светилник в ръка, шествието тръгна, мина през три-четири стаи и най-после изчезна през междинната врата в съседната къща.

Току-що бяха положили ранения на едно легло в стаята, посочена от самата Сан Феличе, когато Нина, по-малко развълнувана от господарката си, я побутна припряно по лакътя.

Младата жена разбра, че камериерката иска да й обърне внимание за нещо и се ослуша.

Някой чукаше на градинската врата.

— Рицарят! — извика Луиза.

— По-бързо, по-бързо, сеньора — каза Нина, — идете да си легнете, както сте с пеньоара. Аз ще се погрижа по-нататък.

— Микеле! Нано! — извика младата жена, като им направи последен знак да се грижат за ранения.

Тяхното кимване я успокои, доколкото беше възможно.

След това, повлечена като насън, залитайки покрай стените, задъхана, замаяна, шепнейки несвързани слова, тя стигна до стаята си, успя да захвърли на един стол чорапите и пантофките си, легна с разтуптяно сърце и притаен дъх, затвори очи и се престори на заспала.

Пет минути по-късно рицарят Ди Сан Феличе — комуто Нина обясни, че от залисия бутнала мандалото на градинската врата — влезе на пръсти в стаята на жена си, усмихнат, със свещник в ръка.

Застана за миг до леглото, погледа Луиза при светлината на розовата восъчна свещ, която държеше, после сведе бавно устни до челото й и прошепна:

— Спи под Божия закрила, непорочни ангеле, и нека небето те пази от всички демони, които току-що напуснах!

След това излезе пак на пръсти, както бе влязъл, затвори полека вратата и се прибра в своята стая.

Но щом светлината на свещта изчезна от стените на стаята й, младата жена се надигна на лакът и се ослуша неспокойно, с разширени зеници.

Всичко бе потънало отново в тишина и мрак.

Тогава тя отхвърли бавно копринената завивка, метната на леглото, стъпи предпазливо на фаянсовия под, застана на едно коляно, като се облегна на възглавието, ослуша се отново и успокоена от пълната тишина, излезе през другата врата, срещуположна на тази, откъдето бе излязъл мъжът й, тръгна по коридора към дома на херцогинята, отвори междинната врата и стигна — лека и безгласна като призрак — до стаята, където лежеше болният. Той беше все още в несвяст; Микеле стриваше билки в бронзов хаван, а Нано изстискваше сока им върху раната на болния.

XIII РИЦАРЯТ САН ФЕЛИЧЕ

Казахме, струва ни се, в една от предидущите глави, може би още в първата, че рицарят Сан Феличе беше учен.

Но при все че като пътешествениците на Стърн80 учените могат да се разделят и подразделят на множество категории, все пак трябва да ги групираме в два големи вида:

досадни учени,

забавни учени.

Първият вид е по-многоброен и минава за по-учен.

Ние познавахме през живота си някои забавни учени; колегите им изобщо ги отричаха, защото ги смятаха за хора, които развалят занятията, като прибавят към науката духовност или въображение.

Колкото и да му напакостим пред съзнанието на нашите читатели, принудени сме да признаем, че рицарят Сан Феличе, скромно, но изискано облечен петдесет-петдесет и пет годишен мъж, непридобил никаква специалност със своите научни занимания, продължили през целия му живот, беше по-скоро знаещ, отколкото учен.

Аристократ по рождение, живял винаги било при кралския двор, било в обществото на дворяни, много пътешествал на младини, особено из Франция, той имаше очарователно държание и любезна волност на бюфоновци, хелвециевци и д’олбаховци81, като споделяше не само социалните им разбирания, но и философското им безразличие, бихме казали дори безверие.

И наистина, след като бе изучавал Галилей и Свамердам82, безкрайно големите и безкрайно малките величини, след като бе слязъл от световете, плуващи във всемира, до инфузориите, плуващи в капка вода, след като бе видял, че звездата и атомът заемат еднакво място в Божията мисъл и се радват на еднакъв дял от безграничната любов на твореца към собствените му творения, неговата душа, искрица, изхвръкнала от божественото огнище, обикна цялата природа. Само че към нисшите творения той изпитваше по-нежно любопитство, отколкото към висшите и ние бихме се осмелили да твърдим, че превръщането на личинката в какавида и на какавидата в бръмбар, разгледан денем под микроскоп, му се струваше не по-малко интересно от бавното движение на гиганта Сатурн, деветстотин пъти по-голям от земята, комуто трябваха почти тридесет години, за да се завърти около Слънцето с чудовищната си свита от седем луни и още неразгаданото украшение — пръстена му.