Сан Феличе

Тези изследвания го бяха отвлекли малко извън действителния живот и го бяха отнесли към съзерцателния; така например, когато от прозореца на своя дом — който е бил преди това дом на баща му и дядо му — през топлите летни нощи на неаполитанските горещници той виждаше как под весло го на рибаря или под браздата на лодката му светва синкаво пламъче, сякаш отблясък от далечната Венера, и по цял час, а понякога по цяла нощ, неподвижен до перваза на прозореца, гледаше как по залива блещукат светлинки и ако вятърът е южен, как свързва огнените гирлянди, които изчезваха от погледа зад Капри, макар че сигурно продължаваха и отвъд, до африканските брегове, хората си казваха: „Какво ли прави там онзи мечтател Сан Феличе?“ А мечтателят Сан Феличе чисто и просто минавате от веществения към невидимия свят, от шумния към безмълвния живот. Той си казваше, че необхватната огнена змия, обгърнала земята със своите гънки, не е нищо друго освен сбор от неуловими за погледа животинчета и въображението му се стъписваше, уплашено пред страхотното богатство на природата, поставила под нашата земя, над и около нея други, неподозирани от нас светове, чрез кош о висшата безкрайност, изчезваща от погледа ни в потоци светлина, се свързва неразривно с пистата безкрайност, която се гмурна в бездните и потъва в мрака.

Отвъд двойната безкрайност мечтателят Сан Феличе виждаше Бога, не както го е виждал Езекиил83 сред бурите; не както го е виждал Мойсей в пламналата глогина, а сияещ във величествения блясък на вечната любов, като библейската стълба на Яков84, по която се качва и слиза цялото творение.

Човек би помислил може би, че тази безгранична обич към цялата природа е обезсилвала другите чувства, за които латинският поет казва: „Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо“. — Не, тъкмо у рицаря Сан Феличе можеше да се установи това различие между духа и сърцето, което позволява на първенеца на творението да бъде ту спокоен и ведър като бог, когато съзерцава с духа си, ту да се радва и да се отчайва като човек, когато се вълнува със сърцето си.

Но от всички чувства, издигащи обитателя на нашата планета над околните животни, най-искрена и предана почит рицарят отдаваше на приятелството и ние наблягаме върху това чувство, защото то упражни по-дълбоко и по-специално влияние върху неговия живот. Възпитан в колежа за благородници, създаден от Карло III, рицарят Сан Феличе беше съученик с един младеж, чиито приключения, елегантност и голям успех нашумяха особено много в неаполитанското общество към края на миналия век; този младеж беше княз Джузепе Караманико.

Ако князът би бил само княз, вероятно младият Сан Феличе би изпитвал към него само онази банална почит или завистливо съперничество, каквито децата изпитват към другарчетата, които печелят снизходителността на учителите с по-високия си ранг; но независимо от своята княжеска титла Джузепе Караманико беше очарователно, сърдечно, непревзето дете, както по-късно стана очарователен мъж, отличаващ се със своята почтеност и вярност.

Между княз Караманико и рицаря Сан Феличе стана обаче това, кос го се случва неизбежно при всички приятелства: единият беше Орест, другият Пилад85, на рицаря Сан Феличе се падна не така блестяща роля, според мнението на хората, но може би по-похвална в очите на Господа: той стана Пилад.

Можем да отгатнем колко лесно бъдещият учен с отличния си ум и прилежание надмина своите училищни съперници и колко лош ученик — поради безгрижието си на голям дворянин — беше бъдещият министър в Неапол, посланик в Лондон и вицекрал в Палермо. Но благодарение на трудолюбивия Пилад, който работеше за двама, ленивият Орест се задържаше всякога в първата редица; той получи толкова отличия, награди и венци, колкото и Сан Феличе, а в очите на учителите си, които не знаеха или не желаеха да узнаят тайната на успеха му, минаваше дори за по-достоен; защото и това превъзходство той поддържаше — както и общественото си положение, — без да си дава някакъв труд.

Орест знаеше обаче тази тайна преданост и нека му отдадем справедливост, като кажем, че я ценеше по достойнство, като я постави по-късно на изпитание, както ще проличи в продължението на нашия разказ.

Младежите завършиха колежа и всеки пое попрището, към което го отвеждаше влечението или общественото му положение. Караманико стана военен; Сан Феличе се посвети на науката. Караманико постъпи като капитан в липариотски полк, наречен така по името на островите Липари, откъдето бяха взети почти всичките му войници. Полкът беше сформиран от краля и се командваше от него; кралят имаше званието полковник от този полк и някой да бъде приет там като офицер, беше най-високото благоволение, към което можеше да се стреми един неаполитански благородник.

Сан Феличе, напротив, замина да пътешества, посети Франция, Германия, Англия, прекара пет години вън от Италия и когато се завърна в Неапол, намери княз Караманико министър-председател и любовник на кралица Каролина.