СЕНКИТЕ

Кор вдигна натежала ръка и зашлеви войника през лицето, а после каза с уморен глас:

- Останалите се нуждаят от организация и грижи. Това си ти. Върви... и вземи оръжията със себе си. Те са ценни. Върви! Някой трябва да ги води!

Балтазар не спря да ругае, докато се изпаряваше... а кучетата идваха все по-близо и по-близо. С прясната миризма на кръвта, която продължаваше да блика от раната му, щяха да го открият за броени секунди.

Този път клепачите му се притвориха от изтощение, не от каквато и да било надежда, че ще успее да се дематериализира. Ала тъкмо преди да го заловят, докато вдигаше дулото на пистолета, знаейки, че е на път да изгуби живота си в ужасна престрелка...

Образът на Лейла изникна пред очите му толкова ясен, сякаш бе застанала пред него. Ако не се махнеше от тук, щеше да умре и никога вече нямаше да я види.

Всепоглъщащо усещане за загуба го блъсна в гърдите и той най-сетне осъзна онова, което от известно време се мъчеше да отрича и пред себе си.

Изправен пред мисълта да не я види поне още веднъж, поне още веднъж да чуе гласа й, да долови уханието й в нощния въздух... обвързаният мъж в него изрева от ярост пред мисълта за подобна несправедливост.

В мига, в който една немска овчарка сви зад ъгъла на металния контейнер, в мига, в който мъжът, който държеше късата й каишка, изкрещя някаква глупост от рода на „Не мърдай!“...

Кор се изпари.

Единствено поривът отново да види своята жена му даде сили да разпръсне молекулите на раненото си, отслабнало тяло във въздуха и да се озове на покрива, който Балтазар му беше посочил.

Докато ченгето долу възкликваше изумено и се впускаше в приказки с втория полицай, присъединил се към него след миг, Кор се приземи тежко върху чакълестия покрив.

- Слава на Скрайб Върджин - чу да казва някой и когато се претъркули по гръб със стон, видя Зайфър да се надвесва над него. Балтазар също беше тук.

- Ранен е много лошо.

Това бе последното, което чу, преди загубата на кръв и нараняванията му да го повлекат в бездните на безсъзнанието.

* * *

На една пресечка от там Рейдж си имаше свой собствен списък с проблеми благодарение на всички човеци, от които гъмжаха уличките. С ръце на тила и гръб към приближаващите момчета в униформи, той беше раздразнен. И отегчен.

Истинският купон, онзи с лесърите, се бе изнесъл нанякъде заедно с бронираната линейка на Бил Мъри - пардон, на Мани Манело. Докато той бе заклещен тук заедно с шест ченгета.

- Не мърдай!

Също като във филмите, помисли си Рейдж и извъртя очи.

- Както кажете, господин полицай.

Благодарение на острия си слух знаеше точно къде се намира всеки от тях. Както и че в уличката пред него няма никого. Нито коли, нито други ченгета, нито среднощни минувачи.

Един бог знаеше къде щеше да се озове Мани. Както и какво се случваше с Трез и Селена.

Нямаше време за това тук.

- Господин полицай?

- Не мърдай.

- Не се засягайте, но трябва да се изпаря от тук.

И просто така, защото колдуелските ченгета изобщо не го притесняваха, той се дематериализира. Усмихваше се дори в молекулното си състояние, докато се отдалечаваше от там, представяйки си изумлението им.

Само че беше нарушил единственото правило, което съществуваше във войната с лесърите - не разбунвай духовете. С други думи - за всички бе най-добре хората да не подозират, че вампирите не са просто хелоуински мит, а „Живите мъртви“ не е просто телевизионен сериал.

Понякога обаче нямаш друг избор. И въпреки че току-що беше събрал очите на момчетата с белезниците, то бе за предпочитане пред това, да си губи времето с изтриване на спомените им, докато Мани имаше нужда от него, а Трез и Селена вероятно имаха нужда от Мани.

Прие физическите си очертания три пресечки по-близо до реката, на покрива на един гараж. Докато Мани се носеше по улицата в своя брониран танк, следван от венчалното си шествие от полицейски коли, Рейдж се дематериализира за миг в светлината на фаровете му, давайки му знак да не спира.

След което спокойно и решително се изстъпи зад линейката и откри стрелба по полицейските коли. Не беше обаче задник. Неговата Мери някога също беше човек... все още беше, ако не се броеше онова с безсмъртието й. Така че се прицели в предните гуми, карайки по ред на номерата. Шофьорът на първата кола бързо изгуби контрол и се завъртя като пумпал, което означаваше, че няма да му бъде толкова лесно да улучи следващата безопасно. Той обаче го направи без проблем, обезвреждайки ги една по една.

Чао, чао.

Настигна Мани, като се дематериализира две пресечки надолу и прие физическите си очертания на седалката до него по същия начин, по който по-рано бе излязъл от колата.

Мани извика стреснато, но не изгуби контрол и те продължиха да се движат по средата на улицата.

- Трябва да се махаме от тук - каза той.

- Карай към реката. Знам точно какво да направя.

- Навсякъде е пълно с ченгета.

- Ще ти кажа кога да завиеш. - Рейдж извади телефона си и започна да пише съобщение. - Сега! Надясно! извика след една пресечка и се улови здраво, когато Мани зави рязко на деветдесет градуса и отново натисна газта.