СЕНКИТЕ

- Когато се върнем, трябва да се погрижиш за записите на охранителните камери или те ще разберат какво си направила, ако някога ги прегледат.

Майкен продължи напред, без да му отговори, водейки го през лабиринта от коридори.

В хармония с разбирането на с’хийб, че простотата въздига душата, в палата нямаше почти никакви украси, нищо освен семпли табелки високо над вратите, указващи скритите входове към различни стаи, складове и изходи. Постепенно годините, прекарани в двореца, се завърнаха и Ай Ем с изненада установи, че знае къде са - тя го водеше към библиотеката по заобиколния път, но това беше разумно. Намираха се в задната част на палата, където, натъкнеха ли се на някого, бе много по-вероятно той да е от прислугата.

Което, с оглед на облеклото му, правеше маршрута още по-добра идея.

- Ето тук. - Тя сви за последен път надясно и спря върху черна мраморна плочка, чиито жилки вървяха в обратна посока на останалите. Сложи длан на стената и задейства вратата, която начаса се отвори.

Двамата пристъпиха в мрака и в миг се включиха сензорни лампи, огрявайки безкрайни редици книги с кожени подвързии. Въздухът беше сух и мъничко прашен, ала самата библиотека светеше от чистота, подовете бяха лъснати до блясък, рафтовете - също. Нямаше столове и маси за четене - идеята бе да вземеш онова, което ти трябва, и да го отнесеш в покоите си.

Мамка му, как щяха да открият каквото и да било тук?

- Медицинските дневници бяха преместени - прошепна майкен и изтича напред.

Ай Ем отново я последва, без да се опитва да крие ръста си -наоколо нямаше никого, а тази част на двореца не се наблюдаваше от камери.

Каталожната система, ако можеше да се нарече така, бе отбелязана с черни номерца върху етажерките. Тя обаче беше неясна, а се предполагаше, че знаеш в коя част се намира онова, което ти трябва.

- Насам - каза майкен. - Ние сме насам.

Най-сетне спря и посочи една етажерка.

Ай Ем се намръщи и пристъпи напред. Номерцата върху книгите не му говореха нищо, така че извади една от тях и я отвори. Когато най-сетне намери няколко думи на диалекта на сенките, установи, че е попаднал на трактат върху наместването на счупени кости. Премести се един ред надолу и извади наслука друга книга. Нещо, свързано със зрението. По-нататък се натъкна на бременност и раждане.

- Заболявания - промърмори той. - Трябват ми заболявания. Или вродени увреждания. А може би и рецесивни гени...

- Нека ти помогна. - Майкен се залови да вади томове. -Какво можеш да ми кажеш за заболяването?

- Нарича се Вцепенението. Те се вкаменяват... сякаш костите им започват да растат от само себе си... смята се, че е фатално...

Господи, не знаеше достатъчно за това, за което говореше.

Докато двамата преглеждаха рафтовете един по един, организацията постепенно започна да им става ясна. Като всички вампири, сенките нямаше защо да се безпокоят за човешки вируси или рак, но въпреки това достатъчно други неща можеха да ги повалят... макар и не толкова, с колкото трябваше да се бори Homo Sapiens. С всяка книга, която вадеше, Ай Ем си даваше сметка, че времето минава, и се тревожеше повече за майкен, отколкото за себе си. Трябваше да побърза с четенето, връщането на ненужната книга на мястото й, ваденето на следващата.

Трябва да има нещо, повтаряше си той. Просто трябва.

* * *

Цялото тяло на Трез се бе схванало, притиснато до стената на мерцедеса, докато Фриц продължаваше да се носи по тротоара... което би било страхотно, ако догенът беше пешеходец. Да побере седан с размерите на океанска яхта върху бетонна алея, построена за не повече от четирима-петима души наведнъж? Съвсем не беше толкова страхотно...

Селена нададе възторжен вик, когато стигнаха до поредния ъгъл и пометоха още няколко автомата за вестници.

Трез наистина се радваше, че тя се забавлява. Само че би предпочел да гледат този екшън, вместо да участват в него.

- Фриц - надвика той рева на двигателя. - Насочи се към реката.

- Както заповядате, господарю!

Без предупреждение, икономът завъртя рязко волана и те полетяха към една пешеходна зона, която минаваше покрай друг небостъргач. Мерцедесът се понесе по стъпалата като човек с наколенки - разтърсващо, подскачащо, друсащо изкачване, от онези, от които зъбите ти се разтракват, а бъбреците ти се молят за милост. После обаче се озоваха насред равното пространство, където хората можеха да изберат кой от четирите входа да използват.

Фриц, естествено, предпочете най-прекия.

Право през шибаното фоайе.

Стъкла се разхвърчаха навсякъде, когато мерцедесът се вряза в тях; парчетата полетяха нагоре, а после настрани, преди да се приземят върху лъскавия под и да се понесат като сняг по повърхността на замръзнало езеро.

През прозореца си Трез чудесно видя как нощният пазач скочи иззад редицата бюра във фоайето. Стори му се невъзпитано да не поздрави горкото униформено копеле, така че му помаха като някоя кралска особа, докато колата прелиташе през вътрешността на фоайето, за да изригне от другата страна.

Тряс!