СЕНКИТЕ

- Следят ни с хеликоптер - подхвърли лекарят.

И наистина, върху монитора се виждаше хубава картинка на ярък лъч светлина, който ги нагряваше отгоре, докато хеликоптерът ги наблюдаваше от въздуха.

- След две пресечки свий наляво.

- Ще ни отрежат пътя...

- Направи го!

И просто така те се озоваха под магистралата, недосегаеми за прожектора небето.

- Още една пресечка - измърмори Рейдж и се приведе напред, молейки се... - Ей там!

Вдясно от тях една врата се вдигаше бавно нагоре, разкривайки притъмнял склад с размерите на малка къща.

- Това е за нас!

- По дяволите, как го направи?

- Вечна слава на Ви.

И просто така линейката на Мани, заедно е всичките си бинтове, спринцовки и скалпели, както и с двете копелета, седнали отпред, се озова под прикритие, заключена на сигурно в склада.

Мани угаси двигателя, ала не свали ръце от волана. Сякаш очакваше, че ще се наложи отново да шофира.

- А сега какво?

Рейдж свали прозореца си и се заслуша в звуците от полицейските коли, минаващи отвън.

- Сега ще чакаме.

Телефонът му иззвъня и той вдигна.

- Добра работа, братко.

Гласът на Вишъс долетя съвсем ясно:

- А ти си мислеше, че никога няма да ни потрябва.

- Слава на бога, че може да се задейства дистанционно.

- През телефона ми. Бам! В безопасност ли сте?

- Аха, но ми се струва, че ще останем тук известно време, освен ако някой не дойде да ни вземе.

- Какво, по дяволите, става там?

- Ела да ни вземеш и ще ти разкажа на път за вкъщи.

- Там съм след двайсет минути. Освен ако не трябва да се притеснявам за ченгетата?

- А, не. - Рейдж направи презрителен жест. - Няма да имаш никакви проблеми. Наоколо няма ченгета.

Той затвори и Мани го погледна.

- Ти да не откачи? Навън гъмжи от полицаи.

- Малко упражнения ще му се отразят добре.

Мани изруга и удари няколко пъти глава в седалката.

- По дяволите! Дори не съм имал възможност да използвам това сладурче, а то вече е потрошено.

- Е, поне успя да си поиграеш с някои от копчетата. Пък и направихме добро тестване на защитата против куршуми. -Телефонът на Рейдж оповести, че е получил съобщение. - О, добри новини: Трез и Селена са се прибрали без неприятности. Предполагам, че са се изнесли, преди веселбата да започне.

- Какво облекчение. - Мани си пое дълбоко дъх, а после изруга. - Как ще изкараме това нещо от тук? Всеки полицейски участък в града ще разполага с описанието му.

Рейдж се огледа наоколо и сви рамене.

- На парчета, ако се наложи.

- Колкото и да е странно, това изобщо не ме успокоява.

- То е, защото не си виждал зет си с отвертка в ръка. Това копеле може да разглоби всичко на съставните му части.

- Въпросът е дали го бива със сглобяването.

- И още как.

- Да не би да ме лъжеш просто за да не се разцивря като момиченце?

- О, не. Ни най-малко.

Рейдж се размърда и включи фенерчето на телефона си.

- Да ти се намира нещо за ядене?

- Не и ако не обичаш вкуса на стерилно.

Рейдж отново се отпусна в седалката и я наклони назад.

- Ако нещата опрат до кокал...

- Не, не ти разрешавам да изядеш линейката ми.

- Забраната включва ли и теб?

- Да!

Рейдж затвори очи и му показа среден пръст.

- Всичко разваляш!

38

В БИБЛИОТЕКАТА НА ДВОРЕЦА АЙ ЕМ ИЗВАДИ ПОСЛЕДНАТА книга от последния рафт с лечебни текстове. Разгърна кожената корица, ала писъкът в главата му бе толкова оглушителен, че не бе в състояние да се съсредоточи достатъчно, за да прочете съдържанието.

- Нека аз - обади се майкен.

Въпреки че сигурно щеше да й се стори като женчо, той се отпусна тежко на коравия под. Вече знаеше какво ще намери тя. Или по-точно няма да намери.

Проблемът в безумния му план, който въпреки това бе привел в изпълнение, бе, че никога не бе чувал за това заболяване. Не че беше един от лечителите на племето, притежаващ задълбочени познания върху болежките, които измъчваха вампирите, ала болестта на Селена? сенките биха я сметнали за дефект, който да бъде избягван като чума, така че бе нормално да се очаква всички най-малкото да са чували за подобно заболяване.

Би трябвало да се досети. Ала когато ставаше дума за брат му, беше готов на всичко, за да го спаси.

- И той ли страда от подобно заболяване? - попита прислужницата.

- Какво?

- Току-що каза, че си готов на всичко, за да спасиш брат си.

Страхотно, ето че мислеше на глас.

- Най-добре да се връщаме.

Майкен затвори книгата.

- Съжалявам, че не намерихме...

- Хайде, да вървим.

Ай Ем се изправи и й протегна ръка - докато преглеждаше последната книга с всичките й безполезни думи, тя също се бе настанила на пода.

Скритото й зад мрежичката лице се вдигна нагоре, сякаш бе вперила очи в ръката му.

- Трябва да вървим - промълви Ай Ем; искаше му се тя най-после да върне проклетата книга на мястото й и да го последва навън.

Когато майкен най-сетне протегна ръка, ръкавът й се вдигна нагоре, разкривайки тънка китка и издължена, фина длан. Която трепереше.

Цветът на кожата й му харесваше. По-тъмна от неговата.

- Няма да те нараня - каза той дрезгаво, преди да я докосне.

- Знам - прошепна тя.