СЕНКИТЕ

Когато ръцете им се допряха, го удари електричество - тръгна от мястото, където се докосваха, и стигна до сърцето му, карайки го да забие учестено. Не беше сигурен, но му се стори, че и тя изпита същото, одеждите й помръднаха, сякаш беше потръпнала.

Нямаше обаче време да мисли за това. Взе книгата от нея, върна я на мястото й и се отправи към далечния изход. Беше направил петнайсетина крачки, когато си даде сметка, че все още я държи за ръката. Трябваше да се насили да я пусне.

Когато стигнаха до тайната врата, той се отдръпна настрани и я остави да отвори, в случай че имаше някакъв проследяващ механизъм или охранителна проверка.

- Не забравяй да приклекнеш - напомни му тя, щом се озоваха в коридора. - Прекалено си едър.

Ай Ем побърза да се подчини.

- Благодаря.

Остави я да води и се улови, че я гледа как върви, че следи движенията на тялото й, скрити почти напълно от робата й. Каква ли беше отдолу? Как ли изглеждаше лицето й?

Пропъди тези мисли в мига, в който се появиха. Сега определено не беше моментът да губи дори секунда е това.

Трябва да бяха изминали най-малко двайсет и пет мили, поне според него, когато се натъкнаха на стражи. Ай Ем наблюдаваше приближаването им иззад мрежичката, скриваща лицето му, готов да се бие, за да избяга. Като всички от охраната на С’Екс, те бяха масивни, облечени в черно и добре въоръжени, камите с дълги остриета на хълбоците им можеше да бъдат извадени за миг.

Мамка му, дали ги бяха разкрили?

Пред него, майкен дори не мигна. Просто спря, сплете пръсти пред сърцето си и наведе почтително глава. Ай Ем последва примера й, заемайки съвсем същата поза, макар че мускулите на бедрата му започваха да изтръпват от усилието да стои приклекнал.

Стражите ги огледаха и Ай Ем можеше само да се моли онзи лавандулов спрей да си свърши работата. Ако те доловяха дори полъх от агресията, която пулсираше във вените му...

Ала не, те просто кимнаха и продължиха по пътя си.

Слава Богу.

След около стотина метра майкен се закова на място толкова рязко, че Ай Ем едва не се блъсна в нея.

- Пристигнахме - каза тя и се огледа по коридора.

Когато не отвори вратата на килията му, Ай Ем се наведе към нея и прошепна:

- Вината не е твоя. И благодаря.

Тя сведе глава; гласът, разнесъл се иззад маската й, звучеше задавено:

- Толкова съжалявам. За всичко.

- Не се тревожи. И повече недей да идваш да ме виждаш. Смени се с някого, но не се замесвай във всичко това. И така предостатъчно души са забъркани в този кошмар.

Мрежичката пред лицето й се раздвижи, когато вдигна глава, за да го погледне.

- Искам да сторя повече. Нека ти помогна да избягаш...

- Не.

- Не искам да бъдеш морско свинче.

- Какво?

- Не искам да бъдеш затворен тук завинаги.

- Няма да трае толкова дълго, уверявам те. - Действително трябваше да се махне от тук възможно най-скоро. - А сега ще си вървиш ли, моля те?

Когато тя продължи да се колебае, Ай Ем бе този, който задейства вратата на килията, като улови ръката й и я допря до стената...

Осветлението вътре беше запалено. А С’Екс седеше на леглото, облегнал гръб на таблата откъм главата, краката му бяха протегнати пред него и кръстосани в глезените. В едната си ръка държеше точило, в другата - кама, която остреше с бавни, сигурни движения.

Не си направи труда да вдигне глава.

- Представи си изненадата ми, когато лично дойдох да те нагледам.

Ай Ем застана пред майкен, закривайки напълно тялото й със своето.

- Вината не е нейна. Аз я принудих.

- Това е лъжа. - Палачът го погледна, черните му очи блестяха. - Но дали си го направил, или не, е най-малкият ти проблем.

* * *

Когато Фриц пристигна пред имението на Братството, Селена изскочи от колата, още преди тя да бе спряла напълно. То бе израз на вълнението, което едва сдържаше, и беше прекрасно най-сетне да...

Само дето беше с високи токчета и приземяването се обърка - тънките черни връхчета на обувките й се спънаха в камъчетата на настилката, земното притегляне я сграби и тя разпери ръце, изгубила равновесие...

Трез я взе в прегръдките си, улавяйки я, преди да е паднала, и я притисна до яките си гърди. Вдигна я така, сякаш беше лека като перце.

Селена обви ръце около врата му и се отпусна в обятията му, усмихвайки се толкова широко, че сигурно изглеждаше като луда.

- Това беше невероятно!

Трез се ухили и пое нагоре по стъпалата към входа.

- Определено си го биваше.

Селена надникна покрай мускулите на Трез и извика към иконома, който ги следваше:

- Фриц, може ли да го повторим и утре вечер?

- Но разбира се, господарке! Каквото поискате. Позволете да отбележа обаче, че ще се наложи да се погрижим за колата, преди да предприемем друга подобна екскурзия.

Вероятно беше прав и вероятно именно затова беше паркирал мерцедеса пред входа, а не заедно с останалите автомобили от другата страна на фонтана. Дали изобщо можеше да дава на заден?

Изчакаха за миг във вестибюла, след което бяха приветствани във великолепния топъл интериор на имението от един от догените на Фриц.