СЕНКИТЕ

- Ето че получих отговора ти, така че...

- Бих идвала - заяви тя решително. - Бих идвала, за да те видя.

Усети, че слага ръце върху издутия си корем, искаше й се да може да спести на неродените си деца тази действителност.

Очите му се разшириха от изумление. А после се присвиха.

- Защо?

Гласът му беше пронизващ, сякаш й заповядаше да каже истината.

- Не знам защо. - Лейла сви рамене. - Ала причината не променя истината, нали така?

Отново се възцари мълчание.

Когато Кор най-сетне проговори, стори го толкова тихо, че Лейла не бе сигурна какво каза. Ала й прозвуча като: „Не се опитвах да бъда преобразен“.

Не си направи труда да го помоли да повтори. Несъмнено, ако беше възнамерявал тя да чуе думите му, щеше да ги изрече по-силно.

- Вземи кръвта ми!

Издавайки тази заповед, тя знаеше, че няма връщане назад. Престъпеше ли границата, отвъд която нямаше преструвки и всичко зависеше от нейния избор, съдбата им щеше да се промени. Ала поне нямаше да стане заради някакво случайно, незначително решение, като например дали да завие наляво, или надясно.

Даваше си сметка какво прави. Толкова ясно, че цветовете в тази уютна стаичка в живописната къщурка изведнъж станаха много по-ярки, въздухът наоколо се насити с ухания толкова силни, че носът й не можеше да се справи с тях. Слухът й също се бе изострил до болка, всяко припукване на огъня, всяко поемане на дъх, нейно или негово, отекваха като ехото в огромен каньон.

Когато този път той се доближи, не го направи нито бързо, нито с агресия. Приковани в нейните, очите му бяха предпазливи, сякаш хищникът изведнъж бе започнал да се бои от жертвата си.

Застана до нея и й предложи ръката си, а когато Лейла просто я погледна, обясни:

- Веднъж видях да го правят по този начин. Благороден мъж към достойна жена.

- Да - дрезгаво отвърна тя. - Наистина се прави по този начин.

Улови го под ръка и го остави да я отведе до дивана и да я настани върху износените възглавници. А после той се обърна и излезе от стаята.

- Къде отиваш? - извика Лейла след него.

42

ИМАШ НАЙ-КРАСИВИТЕ РЪЦЕ НА СВЕТА.

Трез и Селена се бяха изтегнали чисто голи в леглото му. Сексът, който бяха правили, бе толкова необуздан, че завивките се бяха озовали на пода, а пламналата им кожа едва сега започваше да изстива, галена от хладния въздух в тъмната стая. - И преди си го споменавал - усмихна се тя.

От гърлото му се откъсна едно ммм-хммм.

- Харесвам ги върху себе си. Харесва ми да ги гледам. Да ги усещам.

Той сложи длан върху нейната и усети допира й по цялото си тяло. Така спокойно. Това бе така умиротворяващо.

- Харесва ми да виждам звездите - каза тя след малко. - През прозореца там.

- Аха.

Тъй като беше малко преди пет часа сутринта, капаците все още не се бяха спуснали за през деня - напредването на есента се усещаше не само по времето, но и по слънцето, което се появяваше все по-късно.

- Знаеш ли, никога досега не съм имал това - чу се да казва Трез.

Селена се обърна на една страна и облегна глава на ръката, която той милваше допреди миг. И сякаш знаеше, че допирът му липсва, тя му подаде другата.

- Какво не си имал?

- Такъв покой.

Искаше му се да бе знаел през всичките тези години на празни оргазми, че го очаква подобно дълбоко единение. То би направило цялото онова тъпкане с празни калории напълно безсмислено.

- Искаш ли да си пуснем музика или нещо друго? - попита изведнъж, в случай че само той се наслаждаваше на тишината.

- Не, така е... съвършено.

При тези думи просто трябваше да се обърне и да я целуне по устните. След това отново се отпусна върху възглавниците и се зае с ръката й, проследявайки всеки от пръстите й със своите, опъваше ги и раздалечаваше, играеше си с връхчетата им.

- Обичам звездите - промълви Селена, сякаш говореше на себе си.

- Дойде ми идея за тази вечер.

- Така ли?

Още едно ммм-хммм.

- Тя ще е изненада. Ще се наложи обаче да отложим разходката с лодка.

А той вероятно щеше да се нуждае от успокоително. На нея обаче страшно щеше да й хареса.

- Трез?

- Да?

- Искам да направиш нещо за мен.

Той се усмихна в мрака.

- То случайно да включва езика ми? Само кажи къде точно го искаш, кралице моя.

- Не.

Промяната в гласа й го спря. И за частица от секундата му се прииска да каже: Моля те, не. Мога да говоря за това, когато падне нощ. Нека оставим деня за фантазията, че разполагаме с цяла вечност.

Ала както винаги, не бе в състояние да й откаже абсолютно нищо.

- Какво е то?

Тя не отговори веднага - вероятно внимателно подбираше думите си.

Трез се опита да запази спокойствие.

- Недей да бързаш.

- Сестрите ми. - Тя се поколеба. - Онези, които си отидоха... намират се в едно гробище. Нали се сещаш, там, където ме откри.

Онзи плет, помисли си Трез. Онзи, през който бе зърнал мраморните статуи... които, боеше се сега, изобщо не бяха мраморни.

- Да, сещам се.