СЕНКИТЕ

- Говоря сериозно. Стига си спорил с мен и ми отговори.

- Бих отишъл в някоя дрогерия, за да си купя черна боя за коса.

Парадайз поклати глава и като взе тетрадката със списъка на задачите си, отбеляза няколко неща, които вече беше свършила.

- Не разбирам защо е толкова важно - измърмори Пейтън. -Защо изобщо искаш да участваш във войната? Нали ти е ясно, че аристократите също може да бъдат убити. Защо не искаш да си в безопасност...

- Зад някое бюро, нали? А най-добре в някоя голяма къща, облечена в рокля. Нали?

- Няма нищо лошо в това, да се полагат грижи за нежния пол.

- Не ти ли е време да се връщаш при марихуаната си?

Усети как той се взира отвисоко разгневено в нея.

- Забрави ли нападенията, Пари? Спомняш ли си какво беше? Хора, избити в собствените им домове, парчета от телата им, отсечени още докато са живи. Намериха родителите на Леш, насядали около масата в трапезарията им, мъртвите им тела -разположени по столовете така, сякаш вечерят. Защо искаш да бъдеш част от нещо такова?

Парадайз отново срещна суровия му поглед.

- Не искам!

- Тогава защо изобщо водим този спор?

- Защото искам сама да избера. Искам да мога да поема риска, ако така реша... и не ми хвърляй в лицето всички онези убийства, сякаш не си спомням абсолютно всичко, което се случи. Мои роднини също бяха убити. Нима нямам право да искам разплата? Или за това ми е необходим пенис?

Пейтън подпря ръце на бюрото и се наведе към нея.

- Мъжете не могат да раждат.

Парадайз се изправи, така че да бъдат лице в лице.

- Абсолютно си прав. Бих искала да видя как дори един от вас се опитва да премине през това. Ще зациври като малко момиченце още след първите десет минути.

За миг погледът на Пейтън се спря върху устните й и това я изненада. През всичките години на приятелството им никога не се бе случвало нещо подобно.

Дори не се бяха доближавали до него.

- Добре - мрачно заяви той. - Да те видим тогава.

- Моля?

- Запиши се в програмата. - Той махна към бюрото. - Излез от тук, подай молба и се опитай да издържиш теста за физическа подготовка.

- Може би ще го направя...

В този момент в стаята се появи баща й.

- О, здравей, Пейтън. Как си, синко?

Пейтън начаса заряза войнственото си държание.

- Добре съм, господине. Благодаря.

Докато двамата се здрависваха, Парадайз бе сигурна, че баща й дори не предполага за подводните течения в стаята... за разлика от Пейтън. Раменете му все още бяха изпънати, сякаш продължаваше да спори с нея наум.

- ...мило от твоя страна да дойдеш да подкрепиш Парадайз. -Баща й я дари с усмивка. - Особено в първата й нощ. Трябва да отбележа, че надхвърли очакванията ми, скъпа моя. Прекрасно ще бъде да имаш какво да правиш преди представянето ти.

- Благодаря, татко - отвърна Парадайз и се поклони.

- Е, налага се да вървя. Пейтън, навярно би могъл да й правиш компания до сутринта?

Проницателните сини очи се обърнаха към нея.

- Вече не живееш у вас?

- Не се тревожи - намеси се баща й успокояващо. - Тя е подобаващо настанена и наглеждана. А сега, ако ме извините, наистина трябва да вървя.

За да провери техния „гост“, без съмнение.

- Кралят си тръгна, охраняван от братята - обясни баща й, докато заобикаляше бюрото, за да я прегърне. - Догените ще почистват поне още час. Ще ми се обадиш, ако се нуждаеш от нещо, нали?

- Да.

И той излезе от стаята.

- Не мога да повярвам, че ти позволява да останеш тук - каза Пейтън.

- Изборът не е задължително негов.

- Какво означава това?

- Нищо. - Парадайз прокара ръка през къдриците на косата си. - Не е нужно да оставаш с мен. Всъщност бих предпочела да не го правиш.

Усещаше очите му върху себе си и когато той не отговори, го изгледа гневно.

- Какво?

Беше притворил очи по начин, по който никога преди не го бе виждала.

- Никога не си била толкова...

- Нетърпима?

- Не - измърмори той. - Не е това.

- Е, какво тогава? - Когато той не й отговори, тя поклати глава. - Върви си, Пейтън. Върви си у дома, запали един джойнт и се приготви да се правиш на голям мъжкар в тренировъчния център. Роден си за тази роля.

С тези думи тя го заобиколи и излезе от салона. Не я беше грижа какво ще направи, дали ще си тръгне... или ще остане там, изправен до бюрото й, докато догените не го изметат навън заедно с валмата прах по пода.

Тя беше приключила.

За тази нощ. И с мъжете като цяло.

41

- НЕ, ТУК. СЛОЖЕТЕ ГО ДО ОГЪНЯ...

Кор се освободи от ръцете, които го стискаха над лактите.

- Не съм инвалид.

Докато прекосяваше с куцукане стаята в къщурката, която беше купил за Лейла, не спомена, че му е студено до мозъка на костите, и наистина се зарадва на топлината на пламъците, които танцуваха около цепениците в огнището.

- Кракът ти е счупен - напомни му Зайфър.

Докато се настаняваше на дивана, Кор усети, че му се повдига от болка, ала той потисна тази реакция, преглъщайки надигналата се в гърлото му жлъчка.

- Ще се оправя.

- Тук има храна.

Не знаеше кой го каза. Не го беше грижа.

- Къде е алкохолът?

- Ето.

Бутилка, пълна с бог знае какво, изникна пред него; той я отвори и я доближи до устата си. Оказа се водка, която изгори гърлото му и запали втори пожар в стомаха му.