СЕНКИТЕ

Жегна я странно предчувствие. Без да каже нищо повече, тя излезе от стаята и след като се увери, че никой не я бе забелязал, извади телефона си от джоба на пуловера, който беше взела назаем от доктор Джейн, и написа кратко съобщение. В мига, в който го изпрати, побърза да го изтрие и се увери, че апаратът е сложен на вибрация, преди отново да го скрие в джоба си. След това закрачи напред-назад край вратата, стиснала тънкия телефон в джоба си в очакване на отговор. Когато десет минути по-късно все още нямаше нищо, го извади, за да провери, че не го е изключила по погрешка...

- Здравей.

Обърна се рязко и видя Куин и Блей да излизат през скритата врата под стълбището.

- Тъкмо се канех да сляза долу - каза тя, като се изчерви.

- Той спи. Доктор Джейн твърди, че жизнените му показатели се подобряват. Вече е извън непосредствена опасност.

- Така че ще си лягаме - добави Блей. - Преди да сме рухнали.

Куин се прозя толкова широко, че челюстта му изпука.

- Доктор Джейн ще спи в клиниката. Май не е мигвала от два дена. Ще ни повика веднага щом нещо се промени.

- Нали ще ми кажете, ако имате нужда от мен? - помоли Лейла.

- Засега сме добре. Благодаря за всичко. Наистина.

Прегърнаха се, пожелавайки си спокоен ден, и тя очевидно бе успяла да си придаде нормален вид, защото след няколко секунди Куин и Блей се отправиха заедно към втория етаж. Без да забележат тревогата й.

Лейла хвърли поглед към билярдната. Извади телефона си и погледна часа. Три сутринта. Все така нямаше отговор.

Преди да се замисли какво прави, тя се шмугна през вратата на трапезарията и влезе в кухнята. Догените усилено се трудеха, подготвяйки Последното хранене, и Фриц едва вдигна глава, колкото да й кимне почтително, докато тя минаваше забързано покрай него.

Никой не я забеляза, когато се отправи към гаража. Нито когато се втурна към заключената врата в другия край. Въведе кода и кратко изпиукване оповести вдигането на резето.

Няколко секунди по-късно вече седеше зад волана и бързо се отдалечаваше. Докато се спускаше по склона на планината, пелената от мис я забави и от това сърцето й заби още по-силно. Въпреки това успя да стигне до подножието и когато се качи на селския път, натисна педала на газта.

Не разполагаше с много време.

Господи, сигурно такова бе усещането, когато си пристрастен към нещо, помисли си вцепенено, докато стискаше волана така, че кокалчетата я заболяха.

Притеглянето на наркотиците или алкохола... или в нейния случай на Кор беше неустоимо. Нямаше никакво удоволствие в това, да му се подчиниш, единствено смазваща вина и разтърсваща самоомраза заради това, че за кой ли път си заглушил гласа на разума и си се поддал на онова, което като нищо можеше да ти струва живота.

Или най-малкото - да го съсипе.

Ала, Скрайб Върджин да й е на помощ, просто не беше в състояние да не отиде да провери дали с Кор всичко е наред.

* * *

В къщата за аудиенции на краля Парадайз се усмихна на възрастния мъж пред бюрото й.

- О, за мен беше удоволствие. Радвам се, че можахме да ви приемем тази вечер.

- Много ми помогнахте. - Мъжът й се поклони, стиснал шапката си в ръка. - Нека зората ви завари в добро разположение.

- Вас също.

Той излезе от гостната, а Парадайз се облегна в стола си и затвори очи. Последната среща за тази нощ. Рот беше приемал между двама и четирима души на час в продължение на осем часа, което правеше поне шестнайсет, а може би - трийсет души. И за всеки от тях Парадайз беше следвала процедурата, изготвена от баща й: записваше ги, регистрираше ги, ако идваха при краля за първи път, и им предлагаше нещо за хапване и пийване, преди да бъдат извикани. След това се сбогуваше с тях и въвеждаше в базата данни бележките от баща й относно дискусията и всякакви взети решения или отпуснати позволения.

Не беше просто изтощена. Беше направо изцедена. Трябваше да научи толкова много, цял куп имена и проблеми, семейни дървета и кръвни линии, и нямаше никакво място за грешки.

Освен това трябваше да се държи дружелюбно с всички и да разговаря с тях, докато чакат, особено ако бяха дошли сами. Не че това беше част от задълженията й, така както й ги беше обяснил баща й. Само че на нея й се струваше важно. Може би беше заради униформата й на стюардеса. По-вероятно обаче се дължеше на възпитанието й в глимерата.

- Пълно е с празни столове.

Клепачите й се повдигнаха и тя подскочи.

- Пейтън! Исусе, не са ли те учили да чукаш?

- Почуках. Един от братята ми отвори... от което едва не се написах. - Той погледна към свода зад гърба си. - А ти нямаш врата пред бюрото си, за да почукам и тук. Извинявай, че те стреснах.

Парадайз размърда мишката, изчиствайки екрана от пъстроцветните прозрачни мехурчета на скрийнсейвъра.

- Какво искаш?

- Не отговори на никое от съобщенията ми. Нито на обажданията ми.

- Сърдита съм.

- Хайде де, Пари. Не бъди такава.

- Нека те попитам нещо. - Тя премести ядосан поглед от екселската таблица, върху която работеше, към сините му очи. - Би ли ти харесало да ти откажат нещо просто защото имаш руса коса?

Пейтън вдигна ръце.

- Все едно, не става дума за цвят на косата...