СЕНКИТЕ

Пътуването до вкъщи беше мъчително дълго - нямаха на разположение автомобили, затова се беше дематериализирал на всеки километър. Единственото, което искаше сега, бе да го оставят сам, а като се имаше предвид, че те до един бяха тук и се тревожеха за него, му се струваше, че ще се нуждае от повече енергия, отколкото имаше в момента, за да ги накара да го оставят на мира.

- Едва не те убиха - подхвърли Балтазар от вратата.

Кор отново отпи от водката.

- Както и теб...

- Навън има някой - обади се Зайфър, застанал до еркерния прозорец. - Кола.

В миг всички извадиха пистолетите си и се прицелиха през стъклото... всички освен него. Под тънкото яке ръката му висеше безжизнена, ставата й най-вероятно беше разместена.

А нямаше намерение да остави водката, която стискаше в другата ръка.

- Кой е? - попита, предполагайки, че вероятно е догенът, когото искаше да наеме.

- Жена - ахна някой. - И не е прислужница.

В миг Кор се обърна рязко, оголил зъби. Не се нуждаеше от визуално потвърждение. Имаше само една жена, която знаеше за това място и която би дошла с кола.

- Оставете ни - нареди той. - Веднага.

Когато шайката копелета не помръднаха, запленени от онова, което ставаше отвън, Кор изръмжа като лъв.

- Оставете ни!

Зайфър се прокашля.

- Хубавка е, Кор...

- И ще бъде последното, което ще видиш в живота си, ако не се разкараш от тук!

Един по един войниците му се дематериализираха с неохота, така че когато неговата жена почука на вратата, Кор беше сам.

Той отпи голяма глътка от бутилката, за да се подкрепи, след което се изправи с усилие, отиде до вратата и я отвори широко.

- Ранен си! - възкликна Лейла в мига, в който го видя.

Шокът, изписал се върху лицето й, бе такъв, че Кор сведе поглед към себе си и окървавените си дрехи.

- Да, така изглежда. - Странно, сега, когато тя стоеше пред него, вече не изпитваше никаква болка. - Защо не влезеш да се стоплиш на огъня?

Сякаш всичко беше наред. Сякаш не го беше отсвирила, когато се предполагаше да се срещнат в полунощ, за да му каже какво е решила. Той обаче вече знаеше отговора й. Отсъствието й по-рано бе достатъчно красноречиво - очевидно беше дошла на себе си.

Лейла пристъпи вътре, а погледът й се плъзна по тялото му.

- Кор, какво стана?

- Нищо. - Той затвори вратата зад нея. - Нали каза, че няма да можеш да се измъкнеш.

- Видях какво е станало в центъра. И просто трябваше да...

- Какво? Да видиш дали не съм умрял, освобождавайки те от задълженията ти? - Когато не получи отговор, той се изсмя и се върна на дивана. - Извини ме, но трябва да седна.

Прекрасно си даваше сметка, че тя го проследи с поглед. А острият й слух несъмнено долови стона, който той се опита да потисне.

- Трябва да отидеш на лекар.

Кор се изсмя и отпи от бутилката с водка.

- Смяташ, че това заслужава внимание? В Братството на черния кинжал трябва да имат различна представа за сериозните рани от нас. През вековете са ме сполетявали много по-страшни неща. Това е нищо. Нищо, което няма да се оправи, преди да се е спуснала нощта.

- Кога за последен път си се хранил?

Кор застина на мястото си.

- Предлагаш ли ми?

Докато очите на Лейла се стрелкаха навсякъде, само не и към него, той отново се засмя тихо.

- Ще го приема като „не“. Освен това ти веднъж вече помогна на врага, а всички знаем колко добре свърши това.

- Защо ме предизвикваш?

Кор отпи поредната голяма глътка водка.

- Защото така ми харесва. Аз съм копеле, забрави ли? Копеле, което те принуждава нощ след нощ да идваш при него, докато носиш в утробата си малкото на друг мъж.

- Боли те.

- Не и откакто ти си тук.

Това я накара да се умълчи за малко. А после, за негово изумление, тя пристъпи напред... вдигайки десния си ръкав.

- Какво правиш?

- Ще ти дам да пиеш. - Тя спря пред него достатъчно близо, за да я сграбчи. Достатъчно близо, за да е в състояние, стига да искаше, да я издърпа в скута си. Да вземе гърдите й в ръцете си, в устата си. - По-зле си, отколкото си мислиш.

- О, да - отвърна той дрезгаво. - Права си. Ала не за нараняванията ми.

Тя му протегна китката си.

- Блъснала те е кола на Братството, нали?

- И ти смяташ, че заради това си ми длъжница? Странна промяна в лоялността ти.

- Значи, не го отричаш.

- Не мога да разбера какво целиш с това. Досега ти беше трудно да приемеш измяната си. Какво се промени?

- Тази вечер не си ги нападнал, нали? Имал си възможност по време на битката да се нахвърлиш върху членове на Братството, ала вместо да наредиш на войниците си да атакуват Мани и Рейдж, които бяха там, ти си си тръгнал от бойното поле, без да нараниш никого от тях.

Аха, помисли си Кор, досетил се бе, че онова огромно нещо принадлежи на братята. Беше доловил миризмата, когато един от тях се дематериализира, а и никоя друга група вампири не би могла да си позволи нещо толкова луксозно.

От гърдите му се изтръгна суров смях.

- Не си ли чувала за инстинкта за самосъхранение? Ако съм бил ранен толкова тежко, колкото смяташ, значи, съм си тръгнал, за да се спася.