СЕНКИТЕ

- Не им позволявай да ме отнесат там. - Тя издърпа ръката си от неговата и се надигна в леглото. Докато го гледаше, прекрасната й черна коса падна над раменете й, скривайки една от гърдите й, докосвайки кожата на бедрата й. - Те ще искат да го направят. Очаква се да си избереш поза... нали разбираш, когато дойде време, могат да те нагласят в каквато поза си избереш. След това намазват косата и лицето, и тялото ти. Такъв е ритуалът. Ето защо всички там са различни... в различни пози, искам да кажа.

Трез разтърка лице. Което с нищо не облекчи болката, която раздираше гърдите му.

- Селена, нека не говорим за това...

Тя стисна ръката му. Силно.

- Обещай ми. Когато удари часът, няма да мога да се застъпя за себе си. Искам да сториш това за мен.

И отново той не можеше да й откаже нищо... и като обвързан мъж, то бе не само нормално, но и правилно. Само че тази молба? Дори просто да кимне разкъса душата му.

- Добре. - Той се прокашля. - Ще се погрижа за това.

В миг тялото й се отпусна и тя въздъхна. А после, докато отново се настаняваше до него, поклати глава.

- Знам, че то е в разрез с всичко, на което са ме учили, и традициите на моята служба, ала част от мен се бои до смърт, че те са уловени като в капан там вътре.

- Извинявай... какво? Искаш да кажеш твоите сестри?

Селена кимна.

- Откъде можем да сме сигурни, че Небитието наистина съществува? Ами ако всичко, за което твърдят, че е истина, всъщност не е? Като всички други в Светилището, винаги съм се опитвала да избягвам онова гробище... ненавиждам тишината и неподвижността там вътре и, господи, онези злочести жени, с някои от които съм се хранила заедно и заедно съм служила на Скрайб Върджин. - Тя изруга тихичко. - Те са пленници в онова гробище, не просто замръзнали в собствените си тела, но и забравени от нас, останалите, защото не можем да понесем как се чувстваме, когато сме край тях. Ами ако те могат да ни видят? Ако ни чуват? Ами ако времето се простира до безкрай, докато те си остават пленени... - Селена потрепери. - Не искам това да се случи с мен. Когато си отида, искам да бъда свободна.

Очите й отново се вдигнаха към прозореца и звездите, които блещукаха високо над тях.

- Всеки биологичен вид има своя версия на живот след смъртта - каза Трез. - Човеците имат Рай. Вампирите - Небитието. Сенките имат Безкрая. Не може всички да грешим... Те всички са различни имена на едно и също място. Така че изглежда логично да има нещо след този живот.

- Ала няма никаква гаранция, а не можеш да разбереш истината, докато не стане твърде късно. - Селена като че ли се затвори в себе си. - Знаеш ли, по време на пристъпите мога да чувам... когато тялото ми е... извън контрол, аз виждам, чувам звуци, усещам миризми. Сетивата ми функционират, аз съм тук, ала не мога да направя нищо. Както казах и преди, няма по-ужасяващо чувство от това, да усещаш, че мозъкът ти е единствената част от теб, която работи.

„Да не си посмял да рухнеш - заповяда си Трез. - Да не си посмял! Стегни се и бъди до нея. Тук и сега.“

Селена притихна, а той се постави на мястото, което му бе описала, място, в което си дава сметка за всичко наоколо, ала не може да отвърне или да реагира.

Пресегна се и отметна дългата й черна коса назад. А после я целуна, нежно и бавно. Миг по-късно се озова върху нея и възбудата му откри нейната женственост. Докато проникваше в нея, докато нейната позната и въпреки това все така изумителна теснота го поемаше в себе си, той й се врече чрез този физически акт.

Понякога злото, с което се бориш, не е нещо, което можеш да простреляш или нарежеш на парчета. Понякога дори не можеш да го нараниш.

И това бе отвратително.

Докато хълбоците му се движеха, а ръцете й го притискаха към нея, Трез поддържаше ритъма си сладостен и внимателен, за да може да продължи да я целува през цялото време.

Някъде по средата долови дъждовния мирис на сълзи.

И двамата плачеха.

* * *

Във фитнеса на тренировъчния център Рейдж тичаше така, сякаш го преследваше собственият му звяр.

Бягащата пътека изобщо не беше във възторг. Той бе почти сигурен, че писъкът, който се носеше от лентата (достатъчно силен, че да го чуе над музиката, която беше надул в слушалките си, сякаш беше хероин), означаваше, че машината всеки момент ще сдаде багажа. Той обаче не искаше да спре дори за няколкото секунди, които щяха да са му необходими, за да се премести на съседната.

Ала когато пътеката започна да вони на лесър, той разбра, че решението бе взето вместо него. Отскочи настрани и натисна копчето за спиране. То подейства незабавно... или той бе скочил в мига, в който машината беше предала богу дух.

Докато успокояваше дишането си, Рейдж попи лице с една от грапавите бели кърпи. Бяха като направени от шкурка, ала на тях им харесваше така. От време на време Фриц се опитваше да ги замени с нещо по-мекичко, но той и братята веднага надигаха гласове в протест. Това бяха кърпи за фитнес. Очакваше се да са тънки и гадни, хавлиеният еквивалент на койоти.