СЕНКИТЕ

А все още бяха едва на половината разстояние до върха. Тракането на колелата се усили, друсането - също, докато на Селена не й се стори, че някой натиска раменете й. Вятърът се усили и стана по-студен, косата й се развяваше, якето й се бореше да задържи топлината на тялото й.

- Гледката е невероятна - ахна тя.

Не беше толкова високо, колкото предишната вечер, ала без нищо, което да я разделя от простора под нея, никакво стъкло, което да я изолира от пропадането, нищо освен релсите пред тях и увеличаващото се разстояние до земята, тя имаше чувството, че лети.

А светлините на лунапарка бяха вълшебни. Многоцветни и искрящи, те бяха навсякъде под нея, бележеха очертанията на различните атракции, отразяваха се в огледалата и в червените, жълтите и сините покриви на сергиите.

- Сякаш всичко е обърнато с главата надолу и звездите са тук, на земята!

- Аха. Ъъъ... да. Предполагам, че сме на върха... ъ, да, леле. Аха.

Изведнъж застанаха водоравно и всичко притихна, с изключение на вятъра, от който ушите й заглъхваха; движението им стана гладко и меко, докато правеха обикновен завой.

Бърз поглед към нейния мъж и Селена видя, че въпреки тъмната си кожа той беше пребледнял.

Тя пусна едната си ръка и я сложи върху неговата.

- Трез, защо след това не останем на земята, а?

- А, не, всичко е наред... добре съм, нищо ми няма.

Аха. Как ли пък не. Толкова силно стискаше челюсти, че тя се боеше за кътниците му, а вратът му над яката на черното кожено яке бе скован. Всъщност единствената част от тялото му, която се движеше, бе дясното му коляно. То подскачаше нагоре-надолу, нагоре-надолу, нагоренадолу, нагоренадолуна-горенадолунагоренадолу...

- Започва се - измърмори той, сякаш се стягаше, за да посрещне юмрук.

Селена обърна глава тъкмо навреме, за да види... абсолютно нищо пред тях. Единствено въздух, сякаш релсите се бяха изпарили.

- Къде се...

Само след миг те се понесоха е главоломна скорост, безтегловни и полетели с главата напред надолу, надолу, надолу.

Селена се разсмя като луда и вдигна ръце във въздуха.

- Даааа!

Така бързо, а вятърът развяваше косата й, блъскаше се в лицето й, приковаваше я към седалката; а после - рязък завой надясно, рязък завой наляво, ново изкачване нагоре, при което колелата отново затракаха, а след това...

- О, господи! - извика Трез.

Нагоре и наопаки, така че светът се наклони и се обърна с главата надолу, преди отново да застане на мястото си. А после още един лупинг, и още един, който ги понесе настрани.

Беше като връщането у дома вчера, само че още по-зашеметяващо, безразсъдно и прекрасно.

- Мога да го правя до безкрай! - провикна се Селена, докато наближаваха поредната порция от завои и лупинги. - До безкрай!

- О, господи, не отново!

* * *

Четири пъти.

Един след друг.

По настояване на Трез.

Когато малката им количка на ужасите за пореден път се върна на платформата, той беше готов да продължи с мъчението.

Селена беше на върха на щастието и заради това си струваха... дори и онези лупинги в средата на релсите. От които вътрешностите му ставаха на каша.

- Да го направим още веднъж - предложи той, въпреки че в момента можеха да отлепят ръцете му от дръжката само с хирургическа намеса.

- Не, мисля, че беше достатъчно.

- Майтапиш ли се? Страхотно е...

- Приключихме - каза Селена на служителя.

- Снимките ви са готови - каза мъжът, докато натискаше някакъв лост, при което скритият двигател постепенно затихна. - Тъкмо ги разпечатвам.

Добре, време беше да стане. Аха.

- Трез?

Той откопчи пръсти от пречката и загледа как металният му спасител се вдига и се връща на мястото си над главите им.

- Аха. Идвам. Ей сега. Ето ме.

Селена се изправи и той беше готов да я последва навън и да я придружи до служителя. Да вземе снимките, които дори не знаеше, че им бяха направили.

Вместо това остана да си седи там и да диша, плитко и учестено. Хайде де, не ставай женчо. Заповяда си да се изправи и установи, че краката му се бяха схванали от средата на бедрата надолу, ала въпреки че се олюля, успя да излезе от количката и да стъпи на платформата, без да се изложи напълно.

Макар това, че Селена трябваше да го подкрепи, да не говореше добре за вертикалността му.

- О, благодаря ви - чу я да казва на служителя, а после очите й се обърнаха към него. - Ела, нека отидем на онази пейка, за да разгледаме снимките.

И преди да разбере какво става, Трез вече седеше върху корава и студена пейка от ковано желязо и се взираше в снимки, на които Селена си изкарваше страхотно, а той изглеждаше така, сякаш някой беше стиснал топките му в менгеме. В същото време ръката й го милваше по гърба, описвайки бавни кръгове по коженото му яке.

- Заповядайте, госпожо.

- Много ви благодаря. - Тя му подаде нещо. - Защо не пийнеш малко?

Беше прекалено изцеден, за да й излезе с поредното „добре съм“, затова пое онова, което му подаваха, допря го до устните си и се подчини.

- О, това ми дойде добре - каза, когато най-сетне свали бутилката с безалкохолно.

- Джинджифилова лимонада. Научих за нея от доктор Джейн.