СЕНКИТЕ

Трябва да го беше издиктувал на айфона си. Досега никога не й бе пращал съобщения и Лейла открай време подозираше, че не може нито да чете, нито да пише.

От всички начини, по които си бе представяла, че връзката им би могла да свърши, от всички причини, които бе виждала да ги разделят, никога не бе очаквала нещо такова. Не и защото тя го бе съблякла, принуждавайки го да се нахрани от нея.

- ...ехо?

Лейла подскочи, при което телефонът изхвърча от ръцете й и тупна върху мекия килим. Куин се наведе да го вдигне и обзета от паника, тя скочи от леглото, за да го изпревари. Или поне се опита да скочи.

С корем като нейния й беше трудно да стигне бързо където и да било и дъхът й секна, когато тънките пръсти на Куин вдигнаха телефона й.

- Добре ли си? - попита той. - Изглеждаш бледа.

Не го поглеждай. Не поглеждай към екрана...

- Господи, плачеш ли?

- Не. - Селена протегна ръка. - Не плача.

Дай ми телефона, дай ми...

Куин се приближи до нея и повдигна лекичко брадичката й.

- Какво става?

Докато палецът му се плъзваше по бузата й, той остави шибания телефон на мястото му върху нощното шкафче. С екрана надолу.

- Почуках, но никой не ми отговори - обясни. - Притесних се.

Лейла потрепери и затвори очи; нервите й все още вибрираха от това, че се бе разминала на косъм.

- Просто четях нещо тъжно онлайн. Май съм по-емоционална, отколкото предполагах.

Куин приседна до нея.

- Много гадости се струпаха през последните няколко дни...

Преди да осъзнае какво прави, Лейла избухна в сълзи, отпуснала глава върху яките му гърди.

Силните му ръце я прегърнаха и той я задържа нежно, оставяйки я да се наплаче... и мисълта, че според него тя плаче само защото беше бременна с близнаци и хормоните й бушуваха, я накара да заплаче още по-силно.

Лейла плачеше за дългите месеци, изпълнени с лъжи и измама; за всички пътувания до онази поляна; за това, че тайно се бе измъквала от къщата; за това, че бе използвала колата, която Куин й беше купил, за да го прави.

А най-вече, и това бе по-ужасно от всичко, плачеше заради чувството на загуба така голяма, сякаш някой бе умрял пред очите й, а тя с нищо не бе могла да му помогне.

Образи с Кор връхлитаха ума й - опитите му да си придаде по-хубав вид и винаги да бъде чист, дори когато идваше направо от битка... начинът, по който изглеждаше под онзи душ, силует на фона на завесата, докато оргазмът разтърсваше тялото му... чувството на поражение, с което бе навел глава, докато се взираше в огъня, сякаш някаква жизненоважна част от него бе оголена и изцеждаше кръвта му, отслабваше го, променяше го.

Опита се да си каже, че така е най-добре. Никакъв двойствен живот повече. Никакво притворство. Никакво криене на телефона, нито страх, че са я разкрили.

Никакъв Кор...

- Ще се обадя на доктор Джейн - разтревожено каза Куин и посегна към стационарния телефон.

- Какво? Не, аз съм...

- Колко лоша е болката в гърдите?

- Какво? - попита Лейла, подсмърчайки. - За какво...

Той посочи гърдите й и когато погледна надолу, Лейла видя, че се бе вкопчила в предницата на нощницата си, стиснала меката материя в юмрук.

Там беше източникът на сълзите й, помисли си. Те идваха от сърцето й.

- Честна дума - прошепна тя. - Добре съм. Просто имах нужда да си поплача... толкова съжалявам.

Куин се поколеба с ръка над слушалката, но дори когато най-сетне я отдръпна, Лейла разбра, че не й е повярвал.

- Мисля, че трябва да хапна нещо - каза тя.

В това нямаше и зрънце истина, ала Куин начаса се зае -обади се на Фриц, вместо на лекарите, и поръча цял куп храна.

От тревогата му за нея и грижовността му Лейла отново се разплака.

Прескъпа Скрайб Върджин... тя беше в траур, нали така?

46

- И ТАКА, КАЧВАМЕ СЕ ЕТО ТУК.

Селена улови ръката, която Трез й подаде, и прекрачи над ръба на първото вагонче. Заедно с още пет като него, то беше разположено върху релси и имаше две седалки една до друга, с преграда, която се вдигаше над плиткия капак. След като Трез се присъедини към нея, служител в униформа им кимна от контролното табло в другия край на платформата.

- Натам ли отива? - попита Селена и посочи едно възвишение. - Ще го изкачим ли?

Трез трябваше да се прокашля. Два пъти.

- Ъ, да. Ще го изкачим.

- Господи,толкова е високо!

- Аз, ъъъ, аха. Високо е.

Тя се обърна да го погледне, докато преградата се спускаше пред тях.

- Трез, сериозно, ако ти е лошо...

Последва друсване и ето че те се понесоха напред, а колелата затракаха, докато се въртяха все по-бързо и по-бързо.

- На теб обаче страшно ще ти хареса - каза той и я целуна. -Няма да е зле да се хванеш.

Започнаха да се изкачват... почти вертикално, от което гърбът на Селена се притисна в меката седалка, докато ръцете й стискаха здраво металната пречка. За миг й се прииска да беше взела ръкавиците, които Фриц й беше предложил, но после напълно забрави всякакъв дискомфорт.

Все по-нависоко и по-нависоко... невъзможно високо.

Изви глава настрани и се усмихна широко.

- Господи, толкова сме високо!