СЕНКИТЕ

- Леле. Благодаря.

Докато жената приготвяше храната им, Трез почувства изпълнения с уважение поглед на Селена и отново се наду като пуяк.

На това му се казваше да ти подпечатат мъжкарската карта. Докато тя го гледаше по този начин, не му трябваше да се пъчи като Арнолд - чувстваше се огромен като планина.

Няколко минути по-късно двамата се отправиха към маса за пикник, боядисана в яркосин цвят, и се настаниха един до друг.

Въздухът беше студен, храната - гореща, безалкохолните напитки - сладки и пенливи. Да се справят с препълнените хлебчета, не беше никак лесно и те трябваше да отметнат глави назад и час по час да използват салфетки, но дори това беше забавно. А когато успяваха да кажат нещо, говореха за вкуса и подправките, и колко бе люто... возенето на влакчето... какво щяха да правят след това... дали да си вземат захарен памук, или мелба с шоколадов сироп за десерт.

Беше великолепно, прекрасно, напълно нормално.

И докато седеше до своята жена, попиваше от време на време ъгълчетата на устните й със своята салфетка, даваше й да си пийне от колата му или се смееше на предложението й след това да се качат на въртележката, защото бе само на две стъпки над земята, той поглъщаше спомените, докато те не се запечатаха в ума, тялото, душата му със сияние, каквото не бе познавал дотогава.

Просто да бъде с нея. Без да правят нищо специално. Насред един лунапарк.

Беше чудо.

Безмерна благословия.

Трез се намръщи, осъзнал, че ако не беше жестоката действителност, която надничаше иззад ъгъла на този съвършен миг, прокрадвайки се към тях като злокобна сянка, той като нищо щеше да пропилява времето си с нея, тревожейки се за „сЕнКи“, чудейки се какво ли става при с’хийб или вторачвайки се в нещо друго, което го човъркаше в момента.

Щеше да пропилее всичко това, като богаташ, оставил цял куп диаманти да изпопадат от джобовете му просто защото вкъщи имаше изобилие от тях.

Редкостта вървеше ръка за ръка с благоговението.

- Бих могъл да седя тук завинаги - заяви той, преглъщайки последната хапка от хотдога си. - Това е моят рай.

Селена го погледна и се усмихна.

- И моят.

47

МАЛКО ПРЕДИ ПЪРВИЯТ ЦИВИЛЕН ДА ПРИСТИГНЕ ЗА СРЕЩАТА си с краля, Парадайз с немалка гордост връчи една папка на баща си.

- Преработих списъка с ангажименти. Вярвам, ще откриеш, че това ще улесни и теб, и краля.

Баща й се усмихна, когато отвори папката и видя списъка, който включваше имената на всеки от гражданите, потеклото му, настоящото му питане, както и всички минали проблеми, за които Рот се беше погрижил.

- Това е... много полезно - каза той, докато проследяваше колоните с показалец.

- Помислих си, че бих могла да подобря начина, по който се правят нещата.

Баща й вдигна поглед.

- И успя.

- След това... - Парадайз извади следващия лист - имаме по-подробно досие за всеки подчинен.

Абалон се намръщи, докато преглеждаше бележките й и прелистваше докладите.

- Откъде събра всичката тази информация?

- Имам си своите източници. - Тя се усмихна широко. - Е, добре де, част от нея идва от страниците им във Facebook, а останалото научих от мои приятели.

- Това е... не знаех, че той е обвързан. - Баща й обърна папката към нея. - Наистина?

- Миналата година. Било е съвсем скромно. - Парадайз снижи глас, въпреки че бяха сами. - Говори се, че тя била бременна.

- Аха. И сега той иска обвързването да бъде узаконено?

- Тя скоро ще роди. Ако бях на мястото на Рот, бих спестила на горкия мъж унижението на твърде много въпроси за датата, на която се очаква малкото, и бих му дала уважението, което той иска да осигури на детето си...

- Опитваш се да вземеш работата на баща си, а? - разнесе се гласът на Рот и Парадайз подскочи, виждайки Слепия крал да застава на прага.

- Не исках да... о, не, аз...

Кралят се усмихна.

- Впечатлен съм от мисленето ти. Продължавай в същия дух.

С тези думи той и кучето му минаха в трапезарията.

- Не си чувствам краката - промълви Парадайз.

Баща й я прегърна.

- Надхвърляш всички очаквания, които имах.

Парадайз се отдръпна и преметна коса над рамото си.

- Работата ми харесва. Наистина.

- Толкова се гордея с теб.

За да скрие руменината, избила по лицето й, Парадайз се настани зад компютъра, за който вече мислеше като за свой.

- Как е положението вкъщи? С...

- Всичко е наред. Аз съм добре, макар че ми липсваш.

- Мога да се върна.

- Не, не, най-добре е да останеш тук. - Абалон пъхна папката под мишницата си. - С Пейтън добре ли си изкарахте снощи?

- Той си тръгна веднага след теб.

Баща й се намръщи.

- Надявам се, че не сте се скарали?

- Има толкова остаряло мислене.

- Все пак произхожда от традиционно семейство.

Парадайз взе една химикалка от бюрото. Потупа с нея по дланта си и придърпа тъмносинята пола надолу към коленете си.

- Ъъъ... татко.

- Да?

Поемайки си дълбоко дъх, тя отвори най-горното чекмедже и извади молбата за прием в програмата на тренировъчния център.

- Татко, някога би ли ми позволил да направя нещо подобно?

Подаде му листовете и докато очите му пробягваха по думите, тя побърза да продължи:

- Не казвам, че искам да се бия или нещо такова. Просто те приемат и жени и аз...