СЕНКИТЕ

В БОЛНИЧНОТО СИ ЛЕГЛО ЛУКАС ТУ ИДВАШЕ НА СЕБЕ СИ, ТУ отново губеше съзнание, връхлитан от смазващи вълни на болка. Когато не бе в състояние да издържи нито миг повече, той заопипва наоколо с ръката, която все още имаше пръсти. Откри копчето за повикване и го натисна, докато не чу пиукане.

Вратата се отвори рязко и доктор Джейн влезе в стаята.

- Лукас?

- Кракът ми - простена той. - Боли...

Доктор Джейн се приближи, провери апаратурата, системата, един господ знае какво още.

- Ще ти дам нещо за...

- Инфекцията... - избърбори той, въртейки глава ту на едната, ту на другата страна. - Кракът ми...

Беше възнамерявал просто да се стопи, а вместо това имаше чувството, че бе стъпил в горящ огън... с ранения си глезен и прасец напред.

Обзет от свръхестествен пристъп на сила, той седна и задърпа чаршафите. Доктор Джейн го улови през раменете, мъчейки се да го накара да легне... в същото време още някой влезе в стаята. Куин... беше брат му.

- Лукас, Лукас, престани...

Куин се приближи, опита се да улови ръцете му, да го накара да легне. Не беше честна борба. Той беше слаб, толкова слаб, а после изведнъж се понесе нанякъде, чувството, че се рее във въздуха, замени парещата болка в крака.

Погледна настрани и видя доктор Джейн да издърпва една спринцовка от прозрачната торбичка, чието съдържание се изливаше в ръката му.

Лицето на Куин изникна над неговото, разноцветните му очи бяха напрегнати.

- Лукас, отпусни се. Ние сме тук.

- Кракът ми...

Лекарството вършеше чудеса, успокояваше го така, сякаш тялото му се беше потопило в топла вана. Болката все още беше тук, но вече не го беше грижа за нея.

- Става по-лошо - чу се да казва. - Инфекцията... мислех, че досега ще съм мъртъв.

- Лукас...

Нещо в изражението на брат му привлече вниманието му, нещо в тона на гласа му и напрежението в очите и около устата му.

- Какво? - попита Лукас. - Какво?

Куин погледна към доктор Джейн, сякаш се надяваше някой да му се притече на помощ.

- Лукас - каза той. - Трябваше да ге спася.

Да го спаси? Но нали именно там беше работата. Лукас искаше да умре.

- Какво?

- Казах й да отреже крака. За да спаси живота ти.

Лукас потъна в мълчание. Несъмнено го беше разбрал неправилно, несъмнено истинският смисъл на думите бе замъглен от обезболяващите, които му бяха дали.

- Нямаше друг избор. Щяхме да те изгубим.

- Какво сте ми направили? - бавно попита той. - Какво сте...

- Успокой се.

Лукас отново седна, неописуем ужас отцеди кръвта от главата му. Погледна надолу и откри, че тънките чаршафи разкриват очертанията на бедрото, коляното, прасеца и стъпалото на левия му крак... ала само бедрото и коляното на десния.

Изкрещя и посегна към онова, което би трябвало да е там, сграбчи чаршафа и го дръпна, сякаш тънката материя криеше онова, което вече не беше там.

- Какво си направил! - Обърна се към брат си, сграбчи го за ризата с пръстите, които му бяха останали, и го дръпна. - Какво си направил, по дяволите!

- Ти умираше...

- Защото исках да умра! Как можа!

Замахна към Куин, юмрукът му полетя немощно и обезобразената му ръка го зашлеви.

Куин не опита да се защити. Остави ударите да се сипят върху него... не че бяха кой знае какви удари. А и не траяха дълго. Останал без сили, Лукас рухна върху възглавницата; слабите му гърди се повдигаха и спускаха, кръв течеше по тръбичката на системата му, зрението му ту се замъгляваше, ту отново се проясняваше.

А кракът, който не съществуваше, все така го болеше.

- Махни се - немощно каза той. - Никога вече не искам да те виждам.

Обърна лице към стената и чу как другите двама си размениха няколко тихи думи, а после вратата се отвори и затвори плавно.

- Как е болката сега? - попита го доктор Джейн.

- Защо продължава да боли...? - промълви той. - Нали е отрязан.

Господи, сега бе още по-осакатен, още една част от онова, което бе някога, я нямаше.

- Нарича се фантомна болка. Ала усещането е съвсем истинско.

- Ти ли... ти ли го отряза?

- Да.

- Тогава искам и ти да се махнеш от тук. Не съм се съгласявал...

- Ти умираше...

- Не те слушам. Махай се.

Последва пауза; Лукас ненавиждаше начина, по който тя го гледаше - загрижено, мило, притеснено.

- С течение на времето ще се почувстваш по-добре...

Той обърна рязко глава.

- Ти ми отказа правото да умра. Осакати тялото ми без мое разрешение. Така че ще ме извиниш, но не ме интересува нищо от това, което имаш да ми кажеш.

Доктор Джейн притвори очи за миг.

- Ще изпратя Елена с нещо за хапване.

- Не си прави труда. Просто сте отложили неизбежното. Сега възнамерявам да довърша започнатото.

Лукас посегна към системата, включена в ръката му и я задърпа, докато тръбичката не се откачи, навсякъде пръснаха прозрачна течност и кръв...

От всички врати надойдоха хора, втурнаха се панически, сграбчиха го, говорейки на висок глас. Той опита да се съпротивлява, гърчеше се и блъскаше, мъчеше се да остане изправен заради липсващия си прасец и стъпало...

Някой трябва да му беше сложил още една инжекция, защото тялото му изведнъж се отпусна немощно. Въпреки че умът му даваше нареждания за най-различни движения, нямаше никаква реакция.