СЕНКИТЕ

Той натисна педала на газта така, че колата се стрелна напред като кон на хиподрум, а Селена погледна към звездите над тях и се усмихна толкова широко, че бузите я заболяха. Дори и със защитната пелена от мис, Трез се движеше невероятно бързо, летеше по склона на планината, докато не стигнаха пътя в подножието й, и той зави наляво.

- Къде отиваме? - попита Селена, когато той отново натисна педала на газта и тя хлътна в седалката, а двигателят изрева оглушително.

- Ще видиш. - Той я погледна. - Нали не ти е студено?

- Съвършено е!

Беше шумно и ободряващо, студен въздух се въртеше около главата й, топли струи галеха краката й, а колата ревеше и гълташе завоите на пътя. Преди да разбере какво става, сърцето й биеше учестено, стомахът й подскачаше, а във вените й сякаш течеше октан.

- Надявам се, че ни чака дълго пътуване! - провикна се тя.

- Какво?

- Нищо!

Изгуби представа за изминалите минути и километри, ала постепенно забеляза, че из горите наоколо бяха започнали да се появяват човешки селища. Много скоро изникнаха магазини, цели квартали, парк, жилищни блокове.

- Къде сме? - попита Селена, когато Трез спря на един червен светофар.

- В предградията на Колдуел.

- Пак ли ще ходим в центъра?

- Не. - Той й се усмихна. - Но почти стигнахме.

Малка, ниска кола с цвят на банан спря до тях и Селена усети, че шофьорът й поглежда към тях. От вътрешността на другия автомобил долиташе музика, двигателят му изрева.

- Да няма някакъв спазъм на крака? - попита тя.

- Не, спазмът е малко по-нагоре - измърмори Трез.

Когато светлината пред тях стана зелена, малката кола изхвръкна напред, така че гумите й изсвириха, оставяйки след себе си гадна миризма на изгорено.

- Какво беше това? - почуди се Селена.

- Само почакай.

И наистина, само след миг от един паркинг изскочи автомобил с бели и сини светлини и се понесе след колата. Не тяхната.

Трез поклати глава.

- Онова малко лайно би трябвало да знае, че никога не се правят подобни изпълнения на тази улица. Особено пък с такава кола. - Пресегна се и стисна ръката й. - Готова ли си?

- О, да. - Селена се огледа наоколо и не видя нищо друго, освен едноетажни бизнес сгради, свързани от общ покрив и паркинг. - Стигнахме ли?

- Почти.

Всъщност продължиха да карат още известно време, подминавайки друга група магазини, малка горичка и неголямо възвишение, последвано от...

Паркинги. Празни паркинги с размерите на поляните в Светилището. Само че когато Селена погледна от другата страна на колата...

- Какво... е това?

- Добре дошла в „Сторитаун“.

Селена се приведе напред. В далечния край на най-големия паркинг имаше осветени табели, толкова високи и големи, че погледът не можеше да ги обхване. Ала още по-слисващо бе онова, което се намираше отвъд тях. Огромни механизми се издигаха високо в небето; грейнали в цветовете на дъгата, те преливаха от светлини и се въртяха, сякаш бяха играчки за великани.

Трез качи колата на Мани върху изобилието от асфалт и се понесе с рев към една врата в оградата, вляво от нещо, което приличаше на място за регистрация. Спря пред страничния вход, но не бяха чакали повече от секунда, когато човек в тъмносиня униформа задейства някакъв механизъм и им направи знак да влязат.

- Здравейте, господин Латимър.

Трез му протегна ръка.

- Казвай ми Трез.

- Аз съм Тед. - Двамата се здрависаха и мъжът кимна на Селена. - Тази вечер ще се погрижим много добре за вас. Минете оттук.

- Благодаря, мой човек.

- За нищо.

Докато Трез натискаше педала на газта, Селена занемя при вида на всички онези неонови светлини.

- Какво е това място? То е... магическо.

- И цялото е на наше разположение. Тук няма никого друг, само ти и аз.

- Как е... възможно?

- Едно от момчетата от охраната ми е брат на шефа на охраната на това място. Разговаряха със собствениците и те се съгласиха да ми направят малка услуга.

Когато стигнаха до втори пазач, Трез спря и угаси двигателя.

- Хареса ти онова лудо препускане с колата предишната нощ, нали?

- О, да... толкова много.

Трез се наведе и я целуна.

- Само почакай да се спуснеш надолу с главата, кралице моя.

* * *

В една охранителна кула, високо в средата на лунапарка, Ай Ем видя как Трез спира поршето пред втория пункт на охраната.

- Искаш ли бинокъл?

Той погледна през рамо към Големия Роб.

- Няма нужда.

Пазачът от „сЕнКи“ подсвирна, когато отново доближи бинокъла до очите си.

- Трябва да имаш страхотно зрение, щом виждаш толкова надалеч.

Ай Ем сви рамене и отпи нова глътка от термочашата си. Кафето в нея беше силно и достатъчно горещо, за да изгори езика му. Точно както го харесваше.

Брат му не просто го събуди, а направо го извади от кома тази сутрин, когато се появи в стаята му около десет часа, за да му сервира блестящата си идея. Планът беше повече от шантав, разбира се. Кой, за бога, наемаше цял парк за три часа? Особено когато шибаното място беше затворено за през зимата едва преди седмица.

Трез, ето кой.

И Ай Ем му беше помогнал.