Шпионинът

— Този, който критикува — отговори Дънуди с усмивка — трябва да умее да показва. Призовавам доктор Ситгрейвз да ни покаже стила, който обожава.

— Докторът да пее, докторът да пее — прокънтя цялата стая. — Една класическа ода от доктора.

Той се поклони с примирение, глътна остатъка в чашата си и се прокашля няколко пъти, което много развесели няколко млади офицери в края на масата. Той започна с продран глас и без никаква мелодия:

Чувствал ли си нявга на любовта стрелата ти?
И вдъхвал ли си аромата, на трепетната и въздишка?
Спохождала ли те е тя, нечакана, в незнаен час?
Тогава знаеш ти какво е таз стрела, чиято рана,
дори Гален, мъдрец на древността не можел би да излекува.

— Ура-а-а — изрева Лоутън. — Арчибалд затъмни самите музи! Думите му са като ромон на горски поток, а мелодията — смес между славея и бухала!

— Капитан Лоутън — извика раздразнен докторът — едно нещо е да презираш светлината на класическото познание, съвсем друго да те презират за собственото ти невежество!

В този момент на вратата някой извика силно и смехът спря като отсечен, а драгуните инстинктивно се хванаха за оръжията, готови и за най-лошото. Вратата се отвори и влязоха мародерите, които държаха амбулантния търговец? превит от тежестта на чувала си.

— Кой е капитан Лоутън? — попита главатарят, който оглеждаше стаята доста изумен.

— На вашите услуги — отговори войникът сухо.

— Тогава, ето тук, предавам ви един осъден предател. Харви Бърч, търговецът-шпионин.

Лоутън впи очи в стария си познайник и като се обърна към мародера, попита го:

— И кой сте вие, господине, който говорите така свободно за съседите си? Извинете ме, ето това е командващият офицер. Обърнете се към него.

— Не — каза мъжът намръщено — предавам ви го на вас от вас искам наградата си.

— Вие ли сте Харви Бърч? — попита Дънуди като се приближи с авторитет, който накара разбойника да се дръпне в ъгъла на стаята.

— Аз съм — отговори той гордо.

— И предател на родината си — продължи майорът строго. — Знаете ли, че имам пълното право да наредя да ви екзекутират още тази нощ?

— Това не е желанието на Бога. Да ме повика толкова скоро при себе си — отговори Харви замислено.

— Вярно е. И към живота ти ще се добавят още няколко кратки часа. Понеже престъплението ти е най-отвратителното за един войник, ще получиш войнишко възмездие. Ще умреш утре.

— Божия воля.

— Много време ми отне докато хвана злодея — мародерът леко се измъкна напред — и се надявам да ми дадете документ, с който да си получа наградата. Обещано е да се плати в злато.

В този момент влезе дежурният офицер и се обърна към майора:

— Майор Дънуди, стражите докладват, че близо да вчерашната битка гори някаква къща.

— Това е колибата на търговеца — промърмори главатарят на бандата. — Не съм му оставил и треска за покрив. Трябваше да я запаля отдавна, но ми трябваше за капан в който да падне хитрата лисица.

— Вие сте много изобретателен патриот — каза Лоутън. — Майор Дънуди, поддържам искането на този достоен човек и моля за разрешение да възнаградим него и приятелите му.

— Имаш го. А ти, нещастни човече, приготви се за съдбата, която ще те сполети още преди изгрев слънце.

— Животът няма с какво да ме изкуси — каза Харви и впери обезумял поглед в лицата около него.

— Елате, достойни чеда на Америка — каза Лоутън. — Елате да получите наградата си.

Бандата нетърпеливо прие поканата и последва капитана към мястото, където квартируваха неговите конници. Дънуди спря за момент, поради нежеланието си да тържествува над паднал враг и после продължи:

— Вече си бил съден, Харви Бърч. И истината е, че си враг и си много опасен за свободата на Америка, за да останеш да живееш.

— Истината! — повтори търговецът и се изправи сякаш чувалът не бе на гърба му.

— Да, истината. Обвинен си, че си се навъртал около континенталната армия, за да събираш сведения и да ги предаваш на врага, за да могат те да осуетят намеренията на Вашингтон.

— Мислите ли, че и Вашингтон ще каже същото?

— Без съмнение. Дори той би те осъдил.

— Не, не, не! — извика търговецът с глас, който сепна Дънуди. — Вашингтон може да види под кухите възгледи на фалшивите патриоти. Нима той не рискува всичко на карта? Ако бесилото е готово за мен, няма ли приготвено друго и за него?

— Не, не, — Вашингтон никога не би казал да ме обесите.

— Имаш ли нещо, нещастнико, с което да убедиш главнокомандващия, че не трябва да умреш? — попита майорът, който се съвзе от изненадата, породена от поведението на Харви.

Бърч трепереше, защото в гърдите му се бореха силни чувства. Лицето му пребледня като на мъртвец, а ръката му извади от гънките на ризата една ламаринена кутийка. Отвори я и показа, че вътре има малък лист хартия. За миг очите му се спряха на документа и вече бе протегнал ръката си към Дънуди, когато внезапно се дръпна назад и възкликна: