Шърли

— Бяха ли тук? Или си отидоха? Заловихте ли го? Всичко свърши ли вече? — попита той.

— Още не — отвърна Мур с невъзмутимо спокойствие. — Очакваме ги.

— Няма да дойдат. Наближава обед, по-добре е да се откажем. Това ще породи само лоши настроения, ще предизвика суматоха, а може да повлече след себе си и фатални последици.

— Не е необходимо да се показвате — каза Мур. — Ще ги посрещна в двора, когато дойдат. Вие си стойте тук.

— Но сигурно името ми ще трябва да се появи в съдебните протоколи, мистър Мур, а аз имам жена и семейство — жената и семейството карат човек да бъде предпазлив.

По лицето на Мур се изписа възмущение.

— Откажете се тогава, моля — каза той. — Не сте ми нужен. Нямам нищо против да действувам сам, но искам да ви кажа едно: покорството никога няма да ви осигури безопасност. Партньорът ви, Пирсън, се поддаде на съмненията си и отстъпи, въздържа се, но това не им попречи да се опитат да го застрелят в собствения му дом.

— Драги господине, пийнете малко вино с вода — препоръча му мистър Хелстоун.

Виното с вода всъщност бе джин с вода, както успя да се убеди мистър Сайкс, след като напълни цяла чаша със сместа и я погълна наведнъж — това го преобрази само за две минути, като възвърна цвета на лицето му и поне му позволи да проговори с по-храбър тон. Надявал се, заяви той, че стои достатъчно високо, за да не бъде тъпкан от простолюдието, не можел повече да понася наглостта на работниците, бил премислил всичко и решил да не жали нищо; ако пари и алкохол можели да укротят ония размирници, трябвало да се събере нужното количество; мистър Мур можел да прави каквото си ще, но той, Кристи Сайкс, щял да похарчи и последното свое пени в съда, преди да се признае за победен, щял добре да ги нареди.

— Пийнете още една чаша — покани го Мур. Мистър Сайкс нямаше нищо против. Утрото било хладно (Съгдън го бе намерил за топло преди малко) и човек трябвало да внимава по това време на годината — съвсем уместно било да глътнеш нещо, което да прогони влагата; той вече имал лека кашлица (на това място мистър Сайкс се покашля в потвърждение на думите си); нещо от този род (на това място мистър Сайкс повдигна черната бутилка) било отлично лекарство (тук той наля лечителното средство в чашата си); по правило не пиел алкохол сутрин, но благоразумието налагало необходимостта да се вземат предпазни мерки от време на време.

— Съвсем благоразумно, несъмнено. Непременно трябва да вземете тези мерки — подкани го домакинът.

След това мистър Сайкс се обърна към мистър Хелстоун, който стоеше до камината с шапка в ръка и многозначително го наблюдаваше с малките си проницателни очи.

— Вие, господине, като духовно лице — каза той, — вероятно считате за неуместно да присъствувате на място, където ще цари бъркотия и суматоха, а може би и, как да кажа, известна сериозна опасност — позволявам си да отбележа, че нервите ви не биха понесли такова нещо; вие сте миролюбив човек, господине, докато ние, индустриалците, които живеем със светските проблеми и при това в постоянно напрежение, ставаме доста войнствени. Действително мисълта за опасност възбужда у мен силен плам, който кара сърцето ми да подскача. Когато мисис Сайкс започне да изпитва страх, че домът ни ще бъде нападнат и ограбен — това чувство тя изпитва всяка вечер, — аз силно се вълнувам. Едва ли мога, господине, да ви опиша чувствата си; и действително, който и да дойде — бил той крадец или нещо друго, — сигурен съм, че бих изпитал удоволствие от това, толкова е силен духът ми.

Най-безсърдечният смях, макар кратък и приглушен и в никакъв случай не злонамерен, послужи като отговор от страна на пастора. Мур щеше да натика трета чаша в ръцете на храбрия индустриалец, но свещеникът, който никога не престъпваше, нито пък можеше да понася други в негово присъствие да престъпват границите на благоприличието, го възпря.

— По малко, за да е сладко, нали, мистър Сайкс? — каза той и мистър Сайкс се съгласи с думите му.

След това Сайкс седна, за да наблюдава как Джо Скот отнася бутилката по настояване на Хелстоун — на устните му потрепваше самодоволна усмивка, а в очите му мъждукаше пламъчето на съжалението. Изражението на Мур бе такова, сякаш бе готов да си играе със своя гост до последен предел. Какво би си помислила една негова млада родственица, ако можеше да види своя мил, добър и велик Робърт, своя Кориолан, в този момент? Би ли разпознала в този злонамерен и язвителен лик същото онова лице, към което бе поглеждала с любов, което се бе надвесвало над нея с такава нежност предишната вечер? Това ли бе човекът, който бе прекарал онази тиха вечер със сестра си и с братовчедка си — толкова вежлив към едната, толкова нежен към другата, зачел се в Шекспир и заслушан в Шение?