Синдик

Бяха двама. Беззъба усмивка проряза старческото лице. От тридесет луни насам не беше улавяла двама ковачи едновременно. Независимо от бръчките и хриповете, тя беше отлично вместилище за мощта, така си беше! Нейната безполезна, бавновъзприемаща по-голяма племенница кипеше от жизненост и имаше огромно самочувствие, но никога нямаше да стане толкова добро вместилище. Сестра й пък — старата вещица — о, това бяха отминали времена. Някога, в младостта си, тя бе отказала да се подложи на изпитанието и бе загубила благоволението на богинята. А малката племеница, как й беше името, да, тя би била добро вместилище за мощта, когато дойде време да влезе в лоното на богинята. Ако, разбира се, сестра й или голямата племенница не държат прекалено дълго главата й под водата, не забият в корема й копие, или не стоварят върху нея някой тежък камък.

Такива бяха времената. Самата тя беше отровила собствената си майка, за да стане вместилище на мощта и това беше правилно, защото истинското вместилище бълва отрова около себе си, преди да овладее силата да убива.

Копиеносците отляво и отдясно се придвижваха трудно. Тя чу слабото шумолене от разговора на двамата ковачи. Нека си приказват! Без съмнение те сквернословеха богинята, както правеха всички ковачи, когато устите им не бяха затъкнати с храна.

Сети се за мъжа, наречен Кенеди, който изковаваше остриетата на копията и върховете на стрелите на нейните хора — беше странен човек, докоснат от богинята, което доказваше нейната безкрайна мощ. Тя можеше да докосва и замайва дори главите на ковачите. Я стига! Точно сега не биваше да се разсейва. Искаше мощта да работи по-силно в нея; беше уморена и виждаше трудно, но с благоволението на богинята над свещената хижа щеше да има две нови глави, когато падне зората. Виждаше трудно, но богинята нямаше да я изостави…

Тя извика като улулица, а копиеносецът започна да се промъква през храстите. Не й беше позволено да яде мед, за да не се сблъска сладостта му с мощта в нея, но вкусът на мощта беше по-сладък от вкуса на меда.

Не беше звукът на едрите капки, падащи от дърветата, а нещо по-различно: шумолене от движението на големи тела, по-тромави от животинските, и шепот на гласове.

С ужасяваща внезапност проехтя пронизващ вик и тропот на множество крака. Рефлективно Орсино свали предпазителя на своята 50-калиброва, а мозъкът му се вкамени от гърма й, изпълващ света около него. Сенките бяха погълнати от оранжевите огнени езици. Би трябвало да стреля с къси откоси, помисли си той. Трябваше също да нагласи азимутния пръстен, така че да може да движи картечницата с лек натиск на дланите. Какво ли би казал старият Гилби, ако можеше да види своя най-добър ученик да изгаря цевта и да размахва картечницата си като факла? „Бъркаш, Чарлз — Орсино чуваше укорите на изпечения професионалист, — нима си дошъл днес само да се срамиш и да ми губиш времето?“

Картечницата млъкна, край на пълнителя. Двадесет, петдесет или сто куршума? Не знаеше. Пресегна се за друг, зареди отново и се ослуша.

— Добре ли си, гангстер? — Чарлз подскочи от шепота на офицера.

— Да — отвърна, — дали ще се върнат?

— Не зная.

— Кучи синове — агонизиращ глас просъска в тъмнината. — Гръбнакът ми е счупен, копелета. — Гласът заскимтя.

Те го чуваха в тишината в продължение на минута. Като че ли идваше отпред, отляво на Орсино. Накрая той се обърна към офицера:

— Ако другите са си отишли, може би ще успеем да направим нещо за него. Поне да го облекчим.

— Прекалено рисковано е — след дълга пауза отвърна офицерът.

Риданията продължаваха и когато възбудата от атаката намаля, Орсино се почувства смъртно уморен, схванат и жаден. Можеше поне да утоли жаждата си. Загреба вода с шепа от калната вада до коляното си и на два пъти отпи от дланите си. На третия път се сети за жаждата, която стенещото същество, там в тъмнината, навярно усещаше, и не можа да вдигне вече ръка до устата си.

— Отивам при него — прошепна на офицера.

— Стой на място! Това е заповед!

Той не отговори, но започна да измъква схванатото си наболяващо тяло изпод джипа. Офицерът, по-млад и по-гъвкав, излезе преди него от своята страна. Орсино въздъхна и се отпусна, когато чу стъпките му внимателно да заобикалят джипа.

— Довършете ме! — стенеше раненият мъж. — В името на богинята, довършете ме, кучи синове! Счупихте ми гръбнака — ооо! — Това беше вик на диво задоволство.

Бе дочул сподавен шум откъм страната на офицера, а след това мек звук на нещо прекършено. По дяволите, горчиво помисли Орсино. Идеята беше негова. Изскочи изпод джипа и се втурна през храсталака.

Двамата представляваха тъмен заплетен възел, търкалящ се по земята. Най-отгоре се виждаше гол гръб. Орсино се хвърли върху него и го хвана за главата. Усети голяма брада, сграбчи я с две ръце и я задърпа с всичка сила. Прокънтя див вик, офицерът се отскубна и се изправи, дишайки тежко. Чарлз чу остро хрущене, някакъв удар и изтерзаната фигура под тях остана неподвижна.