Синдик

— По-късно — той закара Чарлз до малка, нескопосана постройка от дървени трупи, от която излизаше пушек и кънтяха неравномерни удари по метал. След това свали хомота от врата му, търколи настрана големия камък от дупката, служеща за врата, и го набута вътре.

Помещението беше около два на три метра, със стени от тридесетсантиметрови трупи. Светлината беше много слаба, но не и миризмата. Няколко дупки в стените позволяваха да влиза малко въздух. Виждаше се отходна яма, открито каменно огнище и до него гол кафяв мъж с гъста коса и буйна брада.

Чарлс се почеса по врата и попита несигурно:

— Ти ли си Кенеди?

Мъжът го погледна и след дълга пауза изкряка:

— Ти от Правителството ли си?

— Да — отвърна Чарлз, и в сърцето му проблесна надежда. — Благодаря на Бога, че ни сложиха заедно. Има джип, който докараха с мене, с бензин в резервоара, достатъчен за много мили. А също и картечница. Ако изиграем правилно козовете си, двамата заедно можем да се измъкнем…

Той спря обезсърчено. Кенеди се беше обърнал към огнището и малкия огън в него и започнал да удря по нажежено до червено метално парче. Наоколо се търкаляха върхове на копия и стрели — на различни етапи от тяхното изработване, пили и брус.

— Какво става? Не те ли интересува?

— Разбира се, че ме интересува — отвърна Кенеди. — Но ние трябва да започнем от самото начало. Ти говориш прекалено общо — гласът му беше мек, но укорителен.

— Прав си. Разбирам, че си правил един-два опита самичък. Но сега, когато сме двама, какво предлагаш? Можеш ли да караш джип? Можеш ли да стреляш с картечница?

Мъжът пъхна парчето метал в сърцето на огъня, вдигна един почернял връх на копие и започна да оформя острието му.

— Да се върнем към същността на нещата — рече той извинително. — Какво е бягството? Да се преместиш от едно нежелано място на друго, желано, като се противопоставяш и неутрализираш неща или хора, зле настроени към тази промяна. Но аз не съм съвсем конкретен, нали? Да речем тогава, че бягството за нас е измъкването ни от относително нежелано място и преместването ни на друго, относително желано, като при това се противопоставяме на аборигените и ги неутрализираме — той остави настрана пилата, взе бруса и започна да изглажда с него блестящия метален ръб на новото острие. Погледна го с доволна усмивка и продължи: — Какъв е планът ти?

— Хубав — измърмори Чарлз.

Лицето на Кенеди се озари от безумна гордост и той заповтаря:

— Хубав, хубав, хубав… — после се отпусна на земята, притиснат от почти физическата тежест на депресията.

Дългоочакваният съюзник беше луд за връзване.

XIII.

Оказа се, че Кенеди е бил майстор-оръжейник в Североамериканската флота, заловен преди две години, докато ловувал прекалено далече от пътя между лагера и Портсмут. Хранен с кокали и хрущяли, изолиран от себеподобните си, пребиван, когато не успявал да изработи дневната норма остриета на копия и върхове на стрели, той свенливо се беше оттеглил в красив нескончаем лабиринт от абстракции. Отвреме навреме Чарлз успяваше да измъкне от него една-две смислени думи, преди розовите облаци отново да забулят съзнанието му. Когато опитите да завърже разговор с лудия пропадаха, Чарлз наблюдаше аборигените през дупките на оградата. Те бяха около петдесет. Щяха да бъдат повече, ако нямаха обичай да убиват новородени — по каква причина, така и не можа да разбере. Не беше поради липса на храна. Ловът беше добър, садяха картофи, имаха добитък.

Беше минала седмица, когато една сутрин камъните на входа се разместиха и някой му кресна да излезе навън. Преди да изпълзи през отвора, той каза на Кенеди:

— Не се притеснявай, приятел. Вярвам, че ще се върна.

Кенеди го изгледа с объркана усмивка.

— Това е толкова общо твърдение, Чарлз. Това, което искаш да кажеш…

Чарлз безпомощно сви рамене и се измъкна навън.

Там стоеше девойката-вещица, оградена както винаги от копиеносци. Тя се обърна рязко към него:

— Аз те слушах. Защо си изневерил на своите братя?

Той се стресна. Единственото, коeто му идваше наум, беше „Това е толкова общо твърдение“, но не го изрече.

— Отговаряй — изръмжа един от копиеносците.

— Аз… аз не разбирам. Аз нямам братя.

— Твоите братя от Портсмут, на брега на морето. Както и да ги наричаш, те са твои братя, всички вие сте деца на майката, наречена Правителство. Защо не си им верен?

Той започна да разбира.

— Те не са ми братя. Аз не съм дете на Правителството. Аз съм дете на друга майка, далече оттук, отвъд океана, наречена Синдик.

Тя изглеждаше объркана — почти като човек — но само за миг. След това маската отново падна върху лицето й.

— Говориш истината. А сега има малко работа за тебе. Трябва да научиш един човек да се справя с джипа и с картечницата. Добре я научи. Гледай хубаво да си оплеска ръцете с масло и да се докосне до метала. Гледай наистина да научи как се работи с оръжието и джипа — и се обърна към копиеносците — доведете Марта.

Домъкнаха Марта, която се опитваше да не плаче. Тя беше полуголо дете на около десет години.