Синдик

Невротични млади момичета в селски къщи, под мъждивата светлина на газови лампи, помисли си той. Не в облени от електричество градски апартаменти. Не около тлъсти мъже и жени на средна възраст. Ако се вземе една девойка със свръхактивна щитовидна жлеза, ако се изолира с мощни електрически полета и се направи така, че да се чувства самотна и напрегната до точката на избухване — естествено е, от време на време нещо да избухва. Чайникът пада и удря по темето бащата-тиранин. Портретът на дядото се откача и пада с трясък на земята. Кой е причината за всичко това?

Невротични млади момичета, които си говорят сами, които разпознават обърнати надолу карти и могат да четат от затворени книги, които пищят, когато сестра им или майка им умира при железопътна катастрофа на стотици километри от тях.

Понякога са ги правели светици — Тереза или Лучия. Най-често са ги изгаряли — безкраен брой вещици. А някои са изгаряли и след това са ги правели светици — Йоана, с нейните тайнствени гласове и видения.

Сурово кървящо парче еленско месо се появи през една от дупките и падна върху пясъка.

„Съжалявах, когато другият чужденец ти изяде вечерята.“

Това стана преди три дена. Той беше задрямал, докато Кенеди печеше месото в огнището. Когато се събуди, Кенеди оглозгваше кокала и цивреше виновно. Но той не беше направил нищо и не беше казал нищо; човекът не отговаряше за постъпките си. Беше замълчал, а ето че по някакъв начин детето знаеше за това.

Дните му бяха преброени; скоро бензинът в джипа ще се свърши, патроните за картечницата също, или някоя незаменима част ще да се строши или изгуби. Тогава, тогава според ясната логика, която ръководеше девойката-вещица, той щеше да стане излишен.

Трябваше да намери решение.

Той стана и отмести ръката на Кенеди от месото.

— Непослушен си — рече и раздели парчето на равни части.

— Непослушен — мрачно повтори Кенеди — аз съм от класата на непослушните, на лошите. Аз съм никаквец от класа. Аз мисля, че класите във вселената…

Те изпекоха мълчаливо парчетата еленско месо на огъня.

* * *

Беше безлунна нощ, с една ярка планета — Юпитер, според него — властваща над осеяното със звезди небе. Кенеди спеше тихо в ъгъла, като промърморваше. Огънят в огнището беше угаснал. Копиеносците се бояха от пожари. Селото отдавна беше заспало, огньовете — загасени, кожените покривала — дръпнати върху отворите, служещи за врати. Зад оградата една болна от шап крава измуча тежко и млъкна.

Тогава Чарлз започна най-трудната работа в своя живот. Той се опита да мисли, целенасочено и необезпокояван от никого за Марта. Доста неща обаче го тревожеха:

Споменът за миризма на пържен лук. Тук нямаха лук…

Сол…

Чудно, как се справят в стария 101-ви полицейски…

Младежът, който искаше сто долара, за да се ожени…

Лий Фалкаро… да я вземат дяволите!

Това е проклета глупост; сигурно нищо няма да стане…

Бедният стар Кенеди…

Ще умра от глад преди да хапна от това лоясало еленско месо…

Младият Ван Делен, дали не можех да го спася…

Райнер е прав; ние трябва да премахнем Правителството и след това да се опитаме да цивилизоваме тези хора…

С главата ми става нещо нередно: като че ли не мога да се концентрирам…

Злощастният трети чекър на финалите по поло, портретът ми, разлепен из целия град…

Дали чичо Франк Тейлър ще ми се смее?

Беше безмислено. Той се привдигна със здраво стиснати очи, опитвайки се да съзре в съзнанието си детето и да го извика, но нищо не ставаше. Препускащи негови образи се стрелкаха из мозъка му, трябваше само да бъдат уловени. Беше безмислено и глупаво, но въпреки това…

Той стана, протегна се и клекна върху пясъчния под, мислейки си с горчивина: „Защо да опитваш? Само след няколко дни или седмици ще бъдеш мъртъв; кажи «сбогом» на света. Онези в Синдик, богатата, сантиментална, щастлива територия Синдик, дали знаят колко е добър животът им? Те не искаха да го променят. Но чичо Франк казваше, че това няма да доведе до нищо добро; развитието е редуване на периоди на напрежение и релаксиране. Когато се вкопчиш в един начин на живот и се опиташ да го превърнеш във вкаменелост, така че да се запази завинаги в този си вид, откриваш че си го изгубил.“

Малката Марта не можеше да разбере това. Магии, ритуали, мощта на богинята, страхът от стоманата, ограждането на джипа с лоза, без съмнение, прокълната, какво става в подобно съзнание? Дали тя може да движи предмети като полтергайст? Но полтергайсти не съществуват. Може би има някаква връзка с електрическите полета или дори със стоманата? Или всичко е измама? Но отчаянието на малката Марта беше неподправено. Девойката-вещица — сестра й, нали така беше? — не беше страшна със своето ледено спокойствие и мощ. Марта би била по-добре без такива способности…

— Чарлз — прошепна някой.

Господи! Тя ме е чула — той пристъпи към стената. През цепка между дънерите видя силуета й на светлината на звездите. Тя зашепна объркано: