Синдик

Той се излегна на пясъка с ръка върху малката купчинка под него, в която бяха заровени два килограма бездимен барут. Кенеди продължаваше да плещи щастливо, очевидно забравил откъде беше започнал. Обикновено така ставаше.

В процепа на стената се появи мъжки профил.

— Затваряй си устата, глупако — каза презрително, но Кенеди не го чу. Измежду трупите се подаде копие и се заби леко в бедрото на Кенеди. Лудият изскимтя, а мъжът с копието се засмя.

— Млъквай. Изгаси ли огъня? Лягай да спиш. Утре ще работиш.

Кенеди се претъркаля, треперейки, и замърмори под носа си. Копието отново се опита да го бодне, като на шега, но не успя да го достигне. Копиеносецът се засмя и продължи нататък.

Чарлз не обърна внимание на тази сцена. Цялото му съзнание беше концентрирано върху въгленчето под импровизирания комин. Беше оставял такова въгленче в продължение на седем нощи. Само два пъти то се беше запазвало по-дълго от час. Но тази вечер… тази вечер не трябваше да угасва. Това бе последната нощ от месечния цикъл на момичето-вещица, а през този период тя губеше, или поне си мислеше, че губи, което беше все едно и също, мощта на богинята.

Първоначалният порив на Чарлз — да взриви стената и да избяга — беше заменен от подробен план за бягство, подготвен с помощта на Марта. Тя го увери, че сестра й — вещицата, може да вижда и да ги проследи в тъмнината чрез мощта на богинята винаги, с изключение на четири дни в месеца — и той й вярваше. Самата Марта все още не беше притеснена от това ограничение. Имаше безспорната претенция да е с по-остро нощно зрение от сестра си, тъй като още не бе станала жена. С Марта за водач, и разчитайки на намалената мощ на сестра й, той трябваше да тръгне след свечеряване. Ръката му се отклони по посока на камъка, под който беше скрито парче еленско месо, изсушено на слънце.

— Но Марта, сигурна ли си… сигурна ли си, че не се лъжеш? Наистина ли си сигурна?

Долови усмивката й от другата страна на стената.

— Май искаш чичо ти Франк да е тук, за да се допиташ до него, нали, Чарлз? Ти мислиш доста често за него.

Вярно е, че искаше. Вярно е, че мислеше. Той избърса челото си, внезапно станало влажно и лепкаво.

Кенеди не можеше да тръгне поради две причини. Първо, не беше със всичкия си. Второ, можеше да послужи като прикритие на Чарлз. Те не се различаваха особено по телосложение, възраст или тен. Брадата на Чарлз беше израснала толкова, че закриваше значителна част от чертите на лицето му, а двете години отсъствие трябваше да са направили по-бледи спомените за Кенеди. В случай че го подложеха на разпит, Чарлз можеше да намери изход в лудостта на Кенеди. А до себе си щеше да има и Марта. Ако работата започнеше да се обърква, тя щеше да го предупреди.

— Чарлз, едно от нещата, които не мога да разбера, е тази жена, Лий. Направили са й магия, така ли? Тогава не бива да се забъркваш с нея.

— Слушай, Марта, ние трябва да й помогнем. Това не е точно магия. Аз зная как да я премахна и след това Лий ще бъде на наша страна. Ще трябва да отидем в Ню Портсмут. За да се махнем оттук, трябва да прекосим много повече вода, отколкото някога си виждала, чувала си да има, или можеш да си представиш. А единствено хората в Ню Портсмут имат лодки, с които можем да направим това.

— Мога ли да наглася експлозията? Ако ми позволиш да наглася експлозията, аз няма повече да се оплаквам.

— Ще видим — отвърна Чарлз.

Тя се подсмихна плахо в тъмнината.

— Добре, де. След като не може, не може.

Той се запита, как ли би се чувствал, ако е женен за жена, която може да открие и най-дребната лъжа или преструвка, и потръпна.

Кенеди вече похъркваше, а сумракът преминаваше в тъмнина. Луната беше четвъртинка, забулена от облаци. Чарлз пропълзя по пясъка и се взря през една пролука в стената. През тревата притича малък горски плъх. Внезапно се чу мек плясък на крила. Голям черен бухал се спусна върху него и впи нокти в кафявата кожа. Плъхът нададе предсмъртен писък, а бухалът леко се вдигна до клона на едно дърво. Останал там на един крак, той се залюля като пиян, облещил огромни жълти очи.

Ние ще бъдем също толкова бързи и изненадващи, помисли си Чарлз, като се опитваше да се освободи от връхлитащата го от време на време неувереност. Едно смахнато дете и той, трябваше да надхитрят и надбягат тези диви хора. Само ако можеше малката глупачка да му разреши да вземе джипа. Но това нямаше да стане. Тя се опитваше да си обясни как е запазила мощта си дори след докосване на желязо. Убеждаваше се, че е успяла само заради Чарлз. Имаше някакъв мъгляв прецедент в дълга, наизустена поема, която й служеше като наръчник за правене на магии. Но да се вози в джипа — това нямаше да стане.

Сега Марта сигурно нареждаше магически лозови пръчки пред някои от колибите и по пътеките.