Синдик

— Не можем да се останем тук. Прекалено близо е до брега. Ако се придвижим по-навътре в острова, тя ще ни открие. Обмислих всичко. — Марта изплю парче жилаво месо. — Оттатък е Англия. Да намерим пътя покрай брега. Да направим сал или кану и да прекосим водата. Тогава можем да се установим. Ти не бива да ме имаш още три пъти по тринадесет луни, защото ще загубя мощта. Но мисля, че можем да почакаме. Чувала съм за Англия и за англичаните. Те нямат сърца. Ако искаме, ще ги направим свои роби. Те много крещят, но не се бият. И нито една от техните жени не притежава мощта. — Тя го погледна притеснено. — Ти не би пожелал някоя от техните жени, нали? Не и ако можеш да имаш такава, която притежава мощта, стига само да я изчакаш?

Той погледна надолу по хълма и бавно каза:

— Знаеш, че не мисля за това, Марта. Аз имам собствен дом, приятели, далече оттук. Искам да се върна там. Струваше ми се… струваше ми се, че ще ти хареса и на тебе. — Лицето й се изкриви. Той не посмя да продължи, поне не на глас. — Погледни в мислите ми, Марта. Може би ще разбереш, какво означава домът за мене.

Тя гледа дълго и дълбоко. Накрая се надигна с неразгадаемо лице и се изплю в огъня.

— Мислиш, че затова те спасих? — попита тя. — И за нея, а не за мен? Сам се пази отсега нататък, господине. Аз ще търся път на юг покрай брега. Отивам в Англия и не искам нищо от теб. Бих ти разкъсала вътрешностите с клетви, но те нямат влияние върху вас, лудите чужденци.

Марта закрачи надолу по хълма, мършава и дрипава, но с някаква арогантност в люлеещата се походка. Чарлз седна и загледа глупаво подире и, докато тя не се изгуби в храсталака. „Мислиш, че затова те спасих? И за нея?“ Беше направила някаква грешка. Той вдървено стана и се затича след нея, но не можа да открие и следа от пътя й през гората. Чарлз бавно се изкачи до долмена и седна под него. Глината на съдината от кора се беше спукала и водата беше изтекла. Огънят беше изгаснал. Осъзна, че няма никаква представа как го е запалило момичето. Тя беше уловила зайци. Как? Къде? Как изглежда примката и как се прави? Как се откриват заешките пътеки? Трябваше да научи, при това бързо.

Чарлз прекара сутринта в опити да направи проста примка от лико и еластични клонки. Не стигна доникъде. Клоните не можеха да се огънат достатъчно и се чупеха. Ликото се късаше или не можеше да задържи възела. Разбра, че няма да се справи без метално острие.

Щом луната изгря, той се напи с вода от потока и мрачно тръгна да търси растения, които биха могли да стават за ядене. Спря се на някакъв, подобен на лук, корен. След това изгуби два часа да подлага тук и там пръчки под плоски камъни. Когато се върна и огледа импровизираните си капани, реши че в тях би се хванало само нещо, много по-глупаво от заек.

През всичкото това време се опитваше да не мисли за ужасното положение, в която беше изпаднал, заклещен между диваците от вътрешността и Правителството от брега; и едните, и другите — жадни за кръвта му.

Първо го заболя стомах, а после започна да повръща. След това корените, които беше изял, взеха пълно надмощие. Той рухна, повдигаше му се, и едва след като премина първият спазъм, успя да допълзи до долмена. Убежището му беше по-скоро психологическо, но се нуждаеше от него. Под древните, покрити с мъх, камъни той бълнува в делириум до падането на нощта. Имаше моменти, когато му се струваше, че някаква хладна ръка поставя мокри листа върху главата му и ги сменя, когато те започнат да парят.

Понякога се озоваваше обратно в Синдик — Чарлз Орсино, човекът, който умееше да печели, човекът с блестящата усмивка. Понякога виждаше смърдящата колиба и Кенеди, предящ безконечни, мъчително досадни нишки от многообразни логически заключения. Понякога се оказваше обратно в психологичната лаборатория, махалото се люлееше, светлината блестеше, камбаната биеше, сетивата му се гърчеха, а мозъкът му се пълнеше с лъжи. Понякога панически бягаше по улиците на Ню Портсмут и униформените гвардейци го преследваха с извадени ножове.

Накрая се намери отново под долмена. Марта мокреше челото му и го кълнеше с нисък, равен глас, че бил седем пъти по седем глупак.

Когато видя че се съвзема, тя троснато заговори:

— Да, върнах се. Трябваше да продължа по пътя към Англия и да си намеря ново племе, но се върнах и сама не зная защо. Чух те, че крещиш от болки и отначало се зарадвах, че богинята те е наказала със смъртоносния корен, но се обърнах и се върнах отново.

— Не си отивай — дрезгаво прошепна Чарлз.

Тя вдигна съдината и наля някаква отвара в устата му.

— Не се притеснявай — горчиво отвърна момичето. — Няма да си отида. Ще направя всичко, което поискаш. Това показва, че съм също такава глупачка, като теб, или дори по-голяма, защото знам какво ще се случи накрая. Ще ти помогна да я намериш и да свалиш проклятието от нея. И нека богинята да ми помага, защото сама няма да мога.