Синдик

Гладът или вътрешните им съпротивителни сили ги излекуваха — първо него, после нея. Тя се възстановяваше и докато Чарлз я хранеше с бульони, започна да подрежда и осмисля всичко научено. Състави и отхвърли десетки планове, докато изпитите от треската устни на Марта не се закръглиха отново. Накрая остана само един, който изглеждаше перфектен.

XV.

Командор Гринел беше дежурен и по тази причина — кисел като лимон. ОНИ не трябваше да дават дежурства. Щом ти рискуваш живота си в разузнавателна мисия би трябвало префърцунените господа, закотвени към брега, да вършат черната работа. Но, независимо от това, ето го в караулното — с револвер на бедрото, една безкрайна нощ пред него и 10 души караул, хъркащи отвън. Според устава той трябваше да обикаля Ню Портсмут и да проверява часовите. Те обаче сигурно се бяха скатали в складовите бараки или на други удобни места до заранта. Тогава щяха да надращят рапортите си за обиколките, прозявайки се в очакване да бъдат прибрани. Някой прекалено съзнателен младши офицер можеше да ги потърси, да ги разбуди, да ги наругае и да си отиде с чувство на изпълнен дълг. Това се случваше твърде често. Но той, командор Гринел, не би отминал, без да ги даде под съд за нехайство. Това пък би довело до дяволски много писане и притеснения и едва ли би изглеждало добре в досието му. Досието, досието! Винаги първо трябва да мислиш за досието. Само така можеш да се издигнеш до висок чин — и с връзки.

Той се опита да се отпусне с мисълта, че няма какво да се охранява, че патрулирането по брега е просто една отживяла традиция. Корабите и катерите имаха собствена охрана. Необходимо беше развихрено въображение, за да си представиш, че диваците се промъкват в града и се опитват да откраднат малко амуниции. Е, ако го хванат, нека го хванат. А ако не, кой би уловил несъответствията в отчета при тази разпуснатост тук? В Исландия нещата бяха доста по-различни.

Той се укори за пропилените часове. В края на краищата това беше идеална възможност да помисли сериозно. Човек никога не успява да се съсредоточи достатъчно върху кариерата си. Трябваше да изучава хората, да открие слабите им места, движещите ги сили, да реши кога да ги използва.

Ето например той нямаше популярност сред хората тук. Те смътно подозираха, че не биха могли да завлекат нищо, когато Гринел е наоколо, но това не беше достатъчно. Изучавайки висшите офицери, беше установил, че всеки от тях бе добре известна личност — или заради приятелското отношение и снизходителността, или, което бе парадоксално, заради надменността и суровостта си. Той, Гринел, за нещастие не спадаше нито към едните, нито към другите. Точно затова трябваше много скоро да предприеме нещо. Дали да стане доброто момче или пък да бъде най-грубото и жестоко копеле в Ню Портсмут? Реши, че май е по-добре да бъде доброто момче. Гвардейците тук бяха оставени да се движат свободно с ножовете си. Сега само трябваше да чака подходяща възможност.

Гринел погледна към часовника в караулното. Виждаш ли? Това че държиш да спазваш програмата, не означава, че трябва да си губиш времето. Можеше да се мисли, да се мисли…

* * *

Те се промъкваха в среднощния мрак из покрайнините на Ню Портсмут. Както и преди тя го водеше, хванала го с малката си ръка. Проблеснаха светлини, там някъде, където вероятно поправяха лодка. Някъде стенеше роб под ударите на камшик или нещо по-лошо.

— Това е публичният дом — прошепна Марта. Беше период между дните за плащане — част от плана. Къщата тъмнееше с изключение на осветената мансарда. Те се промъкнаха надолу по алеята, ограждаща сградата, и заобиколиха отзад офицерското общежитие. През това време часовоят, ако въобще обикаляше, трябваше да бъде в другия край на пътечката — също част от плана.

Лий Фалкаро беше заключена в една стая в сградата на ОНИ. Отдел Г-2 към Морската пехота и Гвардейското разузнаване се бяха опитвали да я отмъкнат от ОНИ — отначало като я изискат по канален ред, а след това и чрез отвличане. Тя се беше превърнала във въпрос на чест и ОНИ я пазеше — пазейки по този начин и престижа си — с шифрова ключалка на вратата. От седем мили разстояние Марта често беше наблюдавала отключването и заключването на тази врата.

Закъсняла тълпа от пияни офицери се появи иззад ъгъла. Те бързо се свиха в сянката край входа и се показаха, когато групата отмина надолу по улицата. Пазачът на общежитието — мърляв дребен войник, дремеше под слабата светлина във входа на сградата на ОНИ.

— Има ли някой друг вътре? — нервно прошепна Чарлз.

— Не. Само тя. Заспала е. Сънува за… няма значение. Хайде, Чарлз. Да влизаме излезе.

Дребният войник не се обърна, когато минаха покрай него и се заизкачваха по стълбите. Специално обзаведената за Лий Фалкаро стая беше на третия етаж. До нея се стигаше по стълба от една канцелария на втория.

Ключалката беше осембутонна — много рядко срещан тип в Ню Портсмут, вероятно докарана от другаде. Пръстите на Чарлз заиграха по нея: 1-7-5-4, 2-2-7-3, 8-2-6-6… тя тихо щракна и се отключи.