Синдик

Вратата изскърца. — Събуди се — изсъска Марта в тъмнината. — Ще се развика!

Чарлз с два скока стигна до леглото и запуши с длан устата на Лий Фалкаро-Бенет. Чу се само слаб стон, но момичето се мяташе яростно в ръцете му.

— Затваряй си устата, госпожице — прошепна Марта. — Никой няма да те отвлича.

Чу се учудено „мммм!“ и Лий притихна, разтреперана.

— Продължавай — каза му Марта. — Вече няма да вика.

Чарлз нервно отдръпна ръката си.

— Дошли сме, за да положиш клетва за гражданство — обясни той.

Момичето отговори с раздразнение в гласа:

— Избрали се странно време. Кои сте вие? Защо е цялото това шепнене?

Чарлз се опита отчаяно да импровизира:

— Аз съм командор Листер. Току що пристигам от Исландия на борда на атомната подводница „Тафт“. Не са ти казали досега, но съм изпратен с пълномощия да ти дам гражданство. Сама знаеш колко необичайно е това за жена.

— Какво е това дете? И защо ме събуждате посреднощ?

Той се осланяше напълно на информацията, получена от Марта през последната седмица:

— Гражданството ти ще накара бандата от Гвардейското разузнаване да помисли два пъти, преди отново да се опита да те отвлече. Естествено ако полагането на клетвата се извърши публично, те биха направили всичко възможно за да ни спрат. Готова ли си?

— Много драматично — подхвърли Лий. — О, я хайде! Да свършваме с тази клетва!

— Отричаш ли се тържествено ти, Лий Бенет, от всички свои предишни задължения и поставяш ли се в услуга на Североамериканското правителство?

— Отричам се.

Марта едва сподави вика си:

— Гръм и мълния! Всичко се преобърна!

— Какво дрънкаш, момиче? — попита хладно Лий.

— Всичко е наред — уморено отвърна Чарлз. — Не познаваш ли гласа ми? Аз съм Чарлз Орсино. Ти ме издаде, защото тук не дават гражданство на жени и не можеше да си върнеш истинското съзнание. Успях да избягам в гората. Племе диваци ме залови. Измъкнах се с помощта на Марта. Освен другите си способности детето може да чете мисли. Връщането към истинската ми същност ме шокира. Ти как се чувстваш?

Лий мълчеше, но Марта се обади с полусмутен, полупрезрителен глас:

— Тя се чувства добре, но плаче.

— Не плача — сподавено отвърна Лий Фалкаро.

Чарлз се извърна притеснен. С глас, който се мъчеше да бъде нормален, той прошепна на Марта:

— Какво става с лодката?

— Все още е там.

— К-к-каква лодка? — трепереше Лий.

— Марта е набелязала един бързоходен катер на пристана. На борда е поставен само един човек за охрана. Марта е наблюдавала работата на катера, а и аз съм прекарал известно време на такава лодка. Наистина мисля, че можем да я отвлечем. Ако всичко е добре докато потеглим, няма да ни настигнат — тук не разполагат с нищо, достатъчно бързо. А ако и времето се развали, самолетите им също няма да могат да ни открият.

Лий Фалкаро стоеше онемяла, а от очите й се стичаха сълзи.

— Тогава нека да тръгваме.

— Какво прави охраната — човекът долу, Марта?

— Продължава да спи. Пътят е чист.

Затвориха вратата след себе си и Чарлз блокира ключалката. Минаха край часовоя. Той имаше вид на човек, когото не може да разбуди нищо, по-слабо от земетресение. Но Марта се спъна на едно от прогнилите стъпала точно като излизаха от сградата.

— Св. Патрик и св. Бриджит да прекършат тромавите ми крака — прошепна детето — събудих го.

— Под стъпалата — нареди Чарлз и те пропълзяха във влажното пространство между дъските на входа и земята. Марта продължаваше да кълне едва чуто. Чарлз внезапно осъзна, че положението е лошо.

Марта даде знак да запазят тишина и Чарлз си представи в тъмнината напрегнатия и мрачен изглед на лицето й. След кратка пауза тя прошепна:

— Той използва — как му казвате? Говориш и някой много далече те чува. Казва им, че има някой, който дебне. Дивак от горите. Проклетият кучи син трябва да те е видял, Чарлз, във великолепния ти костюм от кожа и мръсотия. О, нека пръстът ми, който се спъна, да се надуе като патладжан! Нека проклетите ми очи, които не видяха стъпалото да изтекат!

Те се бутаха в мрака. Чарлз хвана успокоително ръката на Лий Фалкаро. Тя беше ледена и леко трепереше. Малко по-късно за другата му ръка с неумолимо чувство за собственост се улови детето.

Марта прошепна:

— Дебелият дребен мъж. Мъжът, който убива, Чарлз.

Той кимна с глава. Беше разпознал Гринел във виденията й.

— Десетина мъже се събуждат. Светиите да ги поразят! Абадон да ги превърне в камък! О, ако клетвите действаха върху вас, чужденците, щяхме да сме се измъкнали за миг. Чарлз, помниш ли пътя до пристана?

— Горе-долу — отвърна той. — Но ние няма да се разделяме. Ще вървим до края заедно.

— Те са хитри, жестоки хора — продължи Марта. — С кървави мисли. А най-лош е дребният мъж.

— В пуловери ли са облечени? — попита Чарлз, спомняйки си за гвардейците. — Черни дрехи, които покриват вратовете им?

— Същите са.

Чу се тропот на подковани обувки, а сред гласовете се открои пискливият тенор на командор Гринел:

— Тихо, момчета. Той все още трябва да е наоколо. — Стъпките отекнаха във входа над главите им.

С най-тихия шепот Марта промълви: