Синдик

— Не. Не го харесвам. Сериозно съм обезпокоена. Страхувам се, че второто „аз“, което получи не е изчезнало напълно след полагането на клетвата. Действаш ирационално и противоречиво.

— А какво ще кажеш за себе си? — изстреля той. — Ти също имаше втора самоличност.

— Така е. Това е другата причина, поради която ме притесняваш. Откривам у себе си желания и импулси, чието място не е там. Но изглежда, че се справям по-добре от теб с прикриването им. Ние се караме непрекъснато и сме на различни позиции през цялото време, откакто ти и Марта ме измъкнахте. Не би трябвало да е така, освен ако аз не допринасям за това напрежение.

Тя фиксира щурвала, направи крачка-две назад и каза с професорски тон:

Никога не съм имала проблеми в общуването си с хората. Възниквали са различия, разбира се. Понякога съм си позволявала да показвам характер и да се сърдя, когато е било необходимо да отстоявам позициите си. Но откривам, че ти ме притесняваш. Откривам, че по една или друга причина твоето мнение по някои въпроси е важно за мен. Откривам, че ако то се различава от моето, ми се иска да не е така.

Той остави настрана дажбата си и учудено каза:

— Знаеш ли, аз се чувствам по същия начин. И мислиш, че това е от експериментите със съзнанията ни — или от нещо друго? — той пристъпи нетърпеливо крачка напред.

— Да — с несигурен глас глас отвърна тя. — Експериментът или нещо друго. Например ти си потиснат от някакви забрани. Не си ми правил неприлични предложения, дори и само от учтивост. Не че това ме вълнува особено, но… — отстъпвайки, тя се препъна във ведрото с вода и с вик падна на палубата.

— Нека да ти помогна — повдигна я и я задържа в прегръдките си.

— Благодаря — срамежливо отвърна тя. — Не може да се каже, че техниката на създаване на новата самоличност е погрешна, но има някои присъщи ограничения… — Лий понечи да се отдръпне и той я целуна. Тя отвърна на целувката и каза още по-срамежливо — или може би е от химикалите, които използвахме… О, Чарлз, какво те спираше толкова дълго?

— Не зная — мрачно отвърна той. — Ти си доста встрани от моята класа. Аз съм обикновен бирник в един нюйоркски полицейски район. Нямаше да съм дори и това, ако не беше чичо Франк, а ти си Фалкаро. Трудно е да се помисли, че мога да се свържа с теб. Смятам, че това ме спираше, не исках да си го призная и вместо това лудеех по теб. По дяволите. Можех да преплувам разстоянието обратно до базата и да се втурна като глупак да търся Гринел, но вътре в себе си знаех отлично, че детето си е отишло и с нищо не мога да му помогна.

— От тебе ще стане психолог.

— Психолог? Защо? Ти се шегуваш.

— Не. Това не е шега. Ще харесаш психологията, скъпи. Знаеш, че не можеш вечно да играеш поло.

Скъпи! В какво се забъркваше? Какво би казал старият Гилби? Господи, трябваше ли да се обвързва с женитба на двадесет и три? Беше ли тя вече женена? Интересуваше ли се дали той е женен? Дали не беше привърженичка на многомъжието? И ако не е — докога ли? Той никога нямаше да узнае; това бяха неща, за които не се говори. Достатъчно бе да се чувства добре — нещо, за което тя не би и помислила да попита. Какво ставаше с него? Трябваше да се измъкне! Но това мина само като проблясък през съзнанието му. След това каза:

— По дяволите всичко! — и я целуна отново.

— Какво по дяволите, скъпи? — поиска да знае тя.

— Всичко. Разкажи ми за психологията. Не мога да играя вечно поло, я.

— Отричането й беше едва ли не престъпно — и необяснимо. В продължение на около век се е смятало, че психологията е страшна заблуда. Знаеш ли защо?

— Добре де — разсеяно отвърна Чарлз, играейки си с кичур от косата й. — Защо?

— Либерман — отвърна Лий. — Либерман от университета Джон Хопкинс. Той е един от привържениците на старата линия в психологията — топологичната. Не се оставяй специализираната терминология да те обърка, Чарлз, това е просто име на система. Либерман критикувал така наречената количествена школа в психологията — систематизирането на емоциите, включването на реакциите в класове и т.н. Разбил я на пух и прах, доказвайки че тя не отговаря на емоциите и реакциите на средностатистическия човек в произволно избрана популация. И тогава дошла отплатата: опитал същите експерименти с теориите от собствената си школа и открил, че и при тях липсва съответствие. Това не го уплашило; все пак той е бил истински учен. Публикувал резултатите си и после започнал хаосът. Всички — от професорите до незавършилите студенти, бойкотирали школите по психология и тази научна област останала мъртва като хиромантията в продължение на дълги години. Чудото е, че това не се е случило по-рано. Несъответствията били толкова ярки. Учебниците на по-старите школи сериозно описвали синдроми, психози, неврози, които просто не се срещат в реалния свят. И така е било винаги.

— И докъде стигнахме? — попита Чарлз. — Психологията наука ли е или не е?