Синдик

На следващия ден Чарлз беше излекуван и се озова в ролята на домакиня — готвеше, чистеше и разтребваше. Но онова, което тя правеше, беше по-важно. Марта лежеше с часове, отпусната в мъхестото сводесто убежище. Дишането й се забавяше. От време на време шептеше трудноразбираеми слова. Те бяха откъслечни и несвързани. Задачата на Чарлз беше да ги осмисля, събирайки отделните части, за да получи цялостната картина.

„… неща като отрязани с трион дървесни дънери, наричате ги (гранати)… обозначени със зелени кръстове, нарисувани по върховете, купчина такива неща… той гледа към тях и си мисли, че губят силата си и трябва скоро да бъдат използвани… те са под дървен покрив… слаб мъж, на чието лице е изписана смъртта, а сърцето му е пълно с омраза… облечен е в синьо и златно… има златни ивици по широката лента около китката му, наричате я маншет, той размахва ръката си пред носа на един човек и му крещи, изливайки цялата си злоба, и човекът се чувства готов да се задуши от собствената си кръв… това е нещо за лодка, която е потънала… не това е за лодка, която продължава да плува… този човек, дебел, нисък мъж, той убива, и убива, и убива, би убил и другия мъж, ако можеше…“

Една лодка обикаля край брега два пъти на ден — на зазоряване плува на север, а пред залез слънце — на юг. От нея претърсват брега с мощни бинокли.

„… това е мъжът с болки в стомаха, но сега той спи… той проклина шкипера… той би трябвало да изчисти очилата си, но не го прави… наистина, покрай брега не се вижда нищо, което би могло да ни притеснява… осем симпатяги на борда и този проклетник за шкипер…“

Понякога виденията я плашеха.

„… дъската над вратата е нашарена с кръг, зиг-заг от едната страна, и една линия нагоре-надолу… наричат я офис на разузнавателната служба… лагерът на дърварите… машината пуфти, пуфти… и мястото, където металът се реже като дърво на машини, които се въртят от… смъртно уморен дребен човек, окован във верига… падна по лице, не може да стане, скапал се е, мускулите му са схванати като сухи клони, той се страхува… те го кълнат, бият го, завеждат го до машината, която се върти… те… те… те…“

Тя скочи, скимтяща, с невиждащи очи. Той протегна ръка и я зашлеви по бузата, плесницата проехтя като изстрел. Главата й се олюля от удара и очите й полека се върнаха от фокуса в безкрайността.

Тя никога не каза на Чарлз какво бяха направили с болния роб в работилницата, а и той никога не я попита. След като се нахрани, Марта се върна отново в състоянието на транс, но в продължение на ден и половина беше несигурна и колебаеща се. Съмняваше се в собствените си видения и заместваше всичко с неясни символи. Заплетената, кървава свада между две кучета на прага на БюПер озадачи Чарлз, докато не се досети, че става въпрос за разправия между двама младши офицери. Накрая получи възможност да отдъхне.

Чарлз дълбоко се съмняваше, че ще може да запомни цялата информация, който получаваше от момичето, без да си води бележки. Скоро обаче с удивление установи, че паметта му се развива вследствие на непрекъснатите упражнения.

Животът на персонала в Ню Портсмут се изясняваше в съзнанието му: хронически уморените служители в управлението на военните арсенали, чийто главна цел бе денят да мине с възможно най-малкото усилие; завладеният от секса дребен мъж от разузнаването, който живееше само заради публичните домове, където си подбираше застаряващи жени — жени, приличащи на майка му; човекът-невестулка в бюрото по корабоплаване, импотентен в леглото и ужасяващ тиранин в офиса си; адмиралът, който усещаше, че остарява и мразеше всички младоци, пропорционално на младостта и здравето им.

И…

„… тази твоя жена… тя там не си е в къщи… тя не си е в къщи… в къщи… никъде не е… дебелият мъж… този който убива, той й говори, но тя не… да, тя е… не, тя не е — тя му отговаря, говори нещо за отвъд морето…“

— Лий Фалкаро — прошепна Чарлз. — Лий Бенет.

Замръзналото в транс лице не се промени; зловещият шепот продължи без прекъсване: „… Лий Бенет външно, а дълбоко в себе си — Лий Фалкаро… и лицето на Чарлз Орсино, също скрито там…“

Неочакван спазъм премина през тялото му.

На седмия ден и двамата се покриха с циреи, вдигнаха висока температура и ги налегна омаломощаваща диария — вероятно не беше им понесла диетата или пък ги беше поразила някаква инфекция. В началото Марта лежеше на тревата със суха, гореща кожа, безжизнени очи и притъпени сетива. Но след това, когато ужасно отслабна, възприятията й станаха по-силни и неконтролируеми. Думите се сипеха като порой от нея, блъскаха се една в друга и образуваха изрази. Чарлз не чу голяма част от тях, а повечето от онова, което чу, не успя да запомни. Самият той страдаше от циреи, треска и диария. Но някои неща, които успя както да чуе, така и да запомни, се опита да забрави — заради ужасяващата им откровеност и скритата в тях безжалостна истина.