Синьочервения Метусалем

— Да. Разбира се, той е държал в тайна богатството си, както обикновено се прави тук, тъй като богатите честни лица и търговците биват ограбвани от мандарините, докато не им остане нищо. Сигурно ще има един конски товар.

— Тогаз ми са ще пътьом да са намери основание, аз да бъда определен за наследник!…

Сега пътят минаваше само край непристъпни, лишени от растителност чукари, за да навлезе после в продължение на почти час в тесен, скалист проход. След него се откри голо плато, по което тук-таме се мяркаше някой мизерен стрък трева, и което се снижаваше дълго и тясно към втори проход. Когато бе прекосен и той, спряха пред един напречен пролом с такава дълбочина, че човек не можеше да види дъното му. Стените се спускаха почти отвесно в тъмната бездна. Нито надясно, нито наляво имаше някакъв изход. Пътят водеше направо отвъд, напреко над исполинската пукнатина, и то по моста, споменат от съдържателя на Сийе-киа.

Това бе верижен висящ мост в същинския смисъл на думата. Шест яки, паралелно опънати железни вериги бяха закрепени здраво за скалите от едната и другата страна, те носеха напречно лежащи дървени талпи, които образуваха опасното платно. Поради тежестта си веригите не са могли да бъдат право опънати. По средата те висяха дълбоко в пролома. Талпите бяха стари и износени. В резултат на гниенето бяха възникнали дупки и междини, през които онзи, който бе дръзнал да тръгне по моста, виждаше за свой ужас под краката си замайващата бездна. При това опасността се удвояваше от обстоятелството, че дръзките строители на този мост не бяха счели за нужно да поставят перила.

Когато Метусалем спря коня си и огледа със загрижен поглед тоя безразсъдно смел виадукт, Готфрид се обади, килвайки назад фуражката си:

— Значи трябва по т’ва да минем отвъд? Бих искал тук да беше типът, изобретил таз славна пътека!

— Защо? — попита Рихард.

— Щях да го призова на дуел на кисела сметана със салата от краставици. Но тъй кат’ т’ва за жалост не може да са състои, то искам само да му пожелая поганската му душа да витае тук в полунощ и от дванайсет до един, сиреч в часа на привиденията, да бъде принудена да притичва от едната до другата страна на моста. Да не би тоз тип да е смятал, че сме въжеиграчи и еквилибристи!

Търнърстик побутна пенснето по носа и изръмжа:

— Катерил съм някоя и друга мачта, ама такъв мост още не. Появи ли се вятър, като нищо ще направиш оверкил в бездната. Какво ще кажете, минхер?

Вместо да се присъедини към оплакванията, запитаният каза:

— Ik verzoek U, mij los te binden. (Моля да ме развържете.)

— Защо? — полюбопитства капитанът, като се зае да освобождава краката му от въжето.

— Ik ben Mijnheer van Aardappelenbosch, een dapper Nederlander. Ik kan niet goed, maar ik goed lopen. Ik zai vooraan gaan. (Аз съм минхер ван Ардапеленбош, храбър нидерландец. Не умея добре да яздя, но умея добре да вървя. Ще тръгна пръв.)

Той взе поводите на коня — нещо, което никой не бе очаквал от него — и го поведе по моста. Останалите поискаха да го последват, ала Метусалем им забрани:

— Спрете, не всички наведнъж! Следва да се очаква, че мостът ще се раздвижи като люлка. Аз тръгвам със славния минхер. Други двама могат да ни последват едва когато се намерим отвъд.

Той поведе не само своя кон, но и този на Рихард, за да го облекчи максимално при трудния преход.

Мостът беше приблизително четири метра широк. Но при тази височина, от която окото не бе в състояние да достигне дъното на пролома, при тази дължина от около двадесет и пет метра; и при това лошо състояние на талпите, ширината бе направо незначителна, толкова повече че липсваха перила.

Въпреки всичко минхер крачеше сърцато напред. Конят му го следваше с бавни, предпазливи стъпки. Изглежда бе свикнал на такъв вид пътеки, тъй като пристъпваше извънредно предпазливо и, така да се каже, пробваше да не би някъде да пропадне с копито. Дегенфелд вървеше с двата коня плътно зад него.

Колкото и спокойни да бяха крачките на двамата мъже и трите животни, мостът изпадна все пак в едно люлеещо движение, което стана най-силно точно когато се намериха по средата.

— Да не ви се замая главата, минхер? — попита Метусалем загрижено.

— Neen (не) — отговори онзи. — Ik weet, hoe men het doen moet. (Аз знам какво трябва да се прави.)

— Е, и какво?

— Ik sluit het ene oog en werp het tweede recht voor mij neer. Doet U het ook zo! (Затварям си едното око и гледам с другото непосредствено пред себе си. Направете и вие така!)

По този начин погледът му не можеше да се отклони от моста към бездната. Той имаше право и Метусалем последва примера му. Въпреки клатушканията на шеметната пътечка се добраха благополучно до отсрещната страна.

Последваха ги Готфрид и Рихард, след което Търнърстик и Йин-тзиан. Лианг-си изглежда имаше някакъв спор с офицера. Когато се озова от другата страна, той съобщи, че кавалеристите искали възнаграждение, без което не възнамерявали да рискуват да минат по моста. Той пък се обосновал, че тази трудна за чужденците пътечка за тях изобщо не е нещо необичайно. Ето защо им отказал исканото.