Синьочервения Метусалем

Малко след града пътят се изкачваше стръмно нагоре и едва бяха изминали неколкостотин крачки, срещнаха връщащите се носачи на паланкина, които бяха оставили минхер според дадената им заповед малко по-нагоре насред пътя. Той беше разтворил чадъра си и кръстосал на гърба пушките, на които бе провесил винаги грижовно гледаната от него чанта с различните сортове чай.

— Ik heb als lang geroepen en gefloten (Аз от дълго време ви викам и свиря) — закрещя той още отдалеч. — Maak voort! Ik wil rijden. (Побързайте! Искам да яздя.)

— Много добре и само малко търпение! — отговори Готфрид. — Вий ша са качите достатъчно навреме на седлото и сигур още по-бързешката ша са смъкнете.

Спряха при дебелия и се постараха да го качат на коня, което при неговото тегло и безпомощност не беше лека работа.

Най-сетне той седеше горе, но как! Метусалем го посъветва да затвори чадъра, с което той обаче не се съгласи, защото тогава, както твърдеше, срещаните хора нямало да разпознават неговия сан. С чадър в лявата и юзди в дясната ръка, започна ездата, и то с много бавни крачки. Въпреки всичко се хлъзгаше ту на едната, ту на другата страна, тъй като не стоеше здраво на стремената и бедрата му не бяха плътно прилепнали, така че върза поводите за лъка на седлото и се хвана за него с дясната ръка. Да бяха курдисали някой павиан на коня, стойката му едва ли щеше да е по-комична. При все това той рече много доволен:

— Zo is het goed. Ik ben een bijzonder miter! (Така е добре. Аз съм превъзходен ездач!)

От радост по ловкостта, която по негово мнение проявяваше, той направи едно пъргаво движение и изтърва стремената. Конят възропта срещу това безпокойство, като се вдигна на задните крака, следствие на което минхер се хързулна надолу. Чу се приглушен звук, като от паднал на земята чувал, и дебеланкото се намери на шосето с вирнати крайници и чадър. За щастие старата кранта не преливаше от темперамент. Тя се обърна, изгледа ездача и спря неподвижна. Останалите се трупаха изплашени край коня и рицаря, а Дегенфелд запита:

— За Бога, минхер, да не би да пострадахте?

— Ik? Heel erg! (Аз? Дори много!) — отговори онзи с все още навирени във въздуха ръце и крака. — Het domme nijipaard heeft mij van achteren verloren. Ik ben dood; ik ben zonder tegenspraak gesorven! (Гламавият речен кон ме изгуби зад себе си. Аз съм мъртъв, безпрекословно починал!)

— Че отпуснете поне ръцете и краката!

— Dat kan ik niet. Ik ben dood! (He мога. Аз съм покойник!)

— В такъв случай трябва да опитаме да събудим виталните ви сили от гроба. Сред новите ни запаси се намира едно шише ракия. С него ще разтрием трупа ви.

Тогава дебелият чевръсто скочи, направи отбранително движение и извика:

— Raki? Brandewijn? Met de brandewijn zai niet gewreven worden. Ik wil hem drinken. Gedronken is hi] beter dan gewrewn. Waar is de fles? (Ракия? Ракията не е за разтривка. Искам да я изпия. По-добре изпита, отколкото разтрита. Къде е шишето?)

Той го получи и направи такъв гълток, че останалите се стреснаха. Метусалем го взе от ръката му и каза:

— Достатъчно. Виждам, че жизнените ви сили отново се появиха. Но как стоят сега нещата с язденето?

— Indien ik de fles mag dragen, rijd ik straks deter dan een officier van de cavallerie. (Ако ми се позволи да нося шишето, ще яздя по-добре и от кавалерийски офицер.)

— Хубаво, нека опитаме! Но поставям условие да не носите бутилката в ръка, а в чантата. И за да идем на съвсем сигурно, ще ви вържем на коня, както решихме снощи.

— Ja; ik wil op het paard gebonden zijn, dan kan ik niet van dier vallen. (Да. Аз искам да бъда вързан на коня, тогава няма да падна от животното.)

Той получи шишето, пъхна го в чантата, след което му помогнаха да се качи отново на седлото. Двата му крака бяха стегнато вързани с въже, минаващо под корема на коня. По този начин стойката му укрепна. Той го установи с голямо задоволство и каза весело:

— Zo, nu is het goed. Wij zullen rijden als de stormwind. (Тъй, сега е добре. Ще яздим като вихър.)

Чак зле сега нещата наистина не бяха, но тръгнаха все пак къде по-добре отпреди, толкова повече, че той се бе отказал да разтваря чадъра. Вярно, ако беше видял физиономиите, с които китайските ездачи бяха наблюдавали процеса, с доброто му настроение сигурно щеше да е свършено. То не го напусна дори когато скоро трябваше да се понесе в тръс и здравата се пораздруса. Нещо повече, бялото му лице се разля в усмивка и той заяви, че е най-добрият ездач в света. Не го разубеди даже фактът, че Търнърстик и Готфрид постоянно се придържат към страните му, за да го подкрепят от време на време.

Слънцето не грееше жарко. Тук горе в планините по-скоро беше доста хладно и въпреки това едри капки пот оросяваха челото на минхер. Той пухтеше като нарвал, но запазваше все пак доброто си настроение.

— Това ще се отрази много добре на здравето ви — отбеляза Метусалем. — Чрез потта се отделя лошата, гъстата кръв.