Синьочервения Метусалем

Пътят ту се изкачваше по стръмния бряг, ту отново се снижаваше до реката. Беше добре построен и поносимо поддържан. Вярно, китайското правителство обръща повече внимание на системата канали, отколкото на твърдите пътища, но въпреки това страната в никой случай не е бедна откъм добри шосета. Често те са замислени дори с голямо дръзновение, а препятствията, като реки, долини и дефилета, са прехвърлени от мостове и виадукти, надживели вековете и биха могли да предизвикат удивлението даже на прочути европейски архитекти, още повече че тези строежи са били извършени по време, когато никой у нас не се е осмелил да прокара такива дръзки пътища.

Пътниците забелязаха, че по пътя, който следваха, през десет ли — значи приблизително пет километра по нашите мерки за дължина — има казарма, съоръжена с наблюдателна кула. Бяха построени на такива места, че от едната кула да е възможно наблюдението на двете съседни и с помощта на флагове, издигани на високи пръти, да се приемат и препращат съобщения. Тези наблюдателници имат най-вече целта да разпространяват бързо новините за размирици — нещо, което е често явление в Китай.

През също така правилни промеждутъци бяха разположени домове за отдих, които се поддържат на държавни разноски, поемат всеки, но особено се използват от пътуващите чиновници.

В близост до всяка от тези постройки стърчаха на видно място три бели каменни колони, които напомняха нашите километрични камъни и още отдалеч обръщаха внимание на пътника за наличието на дом за отмора.

Старши лейтенантът премина в галоп край първия дом за почивка, без да го зачете, ала пред втория спря, поклони се пред Метусалем и каза:

— Ето един много красив Сийе-киа (дом за отмора) и аз умолявам могъщите повелители да отседнат.

Още докато го казваше и скочи от коня, а хората му последваха примера.

— Кой каза, че ще трябва да почиваме тук? — запита студентът.

— Аз — отговори офицерът глуповато учуден.

— Толкова ли сте уморен?

— Да.

— Тогава яздете по-разумно и не напрягайте толкова хората си и конете! Аз нямам никаква причина да слизам.

— Но, пресветли господарю, тук е традиция да се язди двадесет ли и после да се почива!

— Тази традиция не ми харесва.

— Та нали имаме със себе си храна и напитки и можем да ядем и пием. И завивки има колкото щеш, за да се настаним с всичките му там удобства.

— Ако го сторим и следваме вашия обичай, то и след десет дена няма да сме стигнали до целта.

— Нима е необходимо толкова скоро да я достигнем? Нали имаме време!

— Вие, но ние не. Какво е разстоянието от Шао-чеу до Шин-хоа?

— Сто ли.

— При това положение трябва да отсядаме четири пъти и навярно ще стигнем до селището едва вдругиден. Аз обаче искам да съм там още днес.

— Това е невъзможно, височайши предшественико.

— Ще ви докажа, че дори е много възможно. Ще се отбием само веднъж в някой дом, а именно когато сме изминали половината път, значи петдесет ли.

— В такъв случай ние ще изнемогнем, а конете ни ще рухнат от умора — та те и сега вече залитат!

— Само така ви се струва, защото самият сте изгубил равновесие. Отседнете тук, щом ви е угодно, ала ние продължаваме ездата!

Той подкара коня си в галоп, последван от другите, и дори товарните животни, които нямаха специален водач, хукнаха подир тях.

Старши лейтенантът направи физиономия, каквато навярно никога не бе кривил. Такова нещо още не му се бе случвало. Той имаше голямо желание да следва собствената си глава, но му дойде друг акъл, възседна отново и препусна след избързалите напред, сподирен от хората си. От този момент караше спокойно животното си и се придържаше нацупено на малка дистанция отзад.

По пладне стигнаха мястото, където единият ръкав на реката води надясно към Ши-хинг, а другият — наляво към Шин-хоа. Пътешествениците последваха последния. Местността ставаше все по-планинска. Обработените досега до хребетите планински възвишения, започнаха оттук нататък да показват и гористи върхове — признак, че човек наближава същинските масиви на планините Нанлинг.

Когато бяха оставили зад себе си приблизително половината път, Метусалем спря при следващия хан. Съдържателят — дебел, мръсен китаец — излезе да поздрави новодошлите. Лицето му никак не беше любезно. Вероятно от опит знаеше, че китайските солдати не са посетители, от които може да се припечели много нещо. Но когато видя чуждоземно облечените господа, чертите му приеха съвсем друг израз. Той зина уста и облещи очи, доколкото позволяваха възможностите му, и се вторачи в мъжете, сякаш му се бе разхлопала дъската.

Готфрид скочи от коня, приближи обоя до ухото на човека и изтръгна такива безобразни трели, че оня изкряска ужасен, плю си на петите и се изгуби зад ъгъла на къщата.

— Уредено! — ухили се ваксаджията. — Да вървим сега вътре към удоволствията!

Постройката съдържаше две отделения с различна големина. По-малкото във всеки случай беше предназначено за съдържателя, а по-голямото — за гостите. Готфрид хвърли любопитен поглед в първото, но отскочи стреснато и извика:

— Отвратителна гадина! От таз мадам не желая да ям!

— Как тъй? — попита Търнърстик.