Синьочервения Метусалем

Сега се отправиха надолу към двора, за да потеглят на път. Сметка не беше уреждана. Бакшишът също отпадаше, тъй като на никой високопоставен китаец нямаше да хрумне да възнаграждава услуги, полагащи се на неговия ранг. В резултат благотворното въздействие на куана не бе заплатено също нито за конете, нито за ескорта или пък за взетите провизии.

Метусалем съкрати доколкото бе възможно сбогуването, а и мандаринът с удоволствие подкрепи това старание. Първият изказа благодарност за доброто гостоприемство и обеща да го помене на подходящо място, а последният изрази съжаление, че не е имал възможност да подслони и гощава по-дълго „високопочитаемите благодетели“. После се качиха на конете.

С изключение на дебелия всички по-рано бяха седели на седла. Рихард често бе съпровождал вуйчо Метусалем до манежа и немалко бе яздил там. Така че нямаше защо някой да се опасява, че ще се изложи пред жителите на Шао-чеу.

Носилката бе прикрепена за два коня по посочения от Дегенфелд начин. Дебелият се качи, а Готфрид запали наргилето. След това отрядът се раздвижи, придружен до портата от дълбоките поклони на мандарина и подчинените му.

Навън стоеше огромна тълпа. Пристигането на чужденците не бе предизвикало толкова голяма сензация, тъй като хората не знаеха нищо по въпроса. По някакъв начин обаче се бе разчуло, че при първенеца на града са отседнали знатни мандарини и преди обяд отново ще отпътуват. Тази вест бе привлякла обитателите от къщите им и сега те стояха глава до глава, за да удовлетворят любопитството си.

Мандаринът го бе предугадил и взел своите предварителни мерки. За да може да се осъществи минаване през гъсто скупчената навалица, отпред закрачиха известен брой полицаи, които правеха място, раздавайки необходимите удари с тоягите си. С цел да не се затвори отново преправената просека, отдясно и ляво вървеше по една друга редица блюстители на реда, обработващи по същия начин главите на натрапниците. Между тях се движеше същинското шествие.

Начело яздеше старши лейтенантът, следван от десетима свои герои, които мятаха наоколо свирепи погледи. После следваше нюфаундлендерът, крачещ надменно и уверено, като че подобни триумфални шествия са част от ежедневието му. След това идваше Метусалем на кон — с пушка на гърба и мундщук в уста, от която изпускаше гъсти облаци дим, а зад него — естествено Готфрид с лулата и обоя. Той бе сподирен от Търнърстик с широко разперено ветрило и до него Рихард Щайн, гледащ ведро и весело към зяпащата тълпа. След тях се виждаше носилката. Двата коня, които я носеха, бяха водени от двама полицаи. Отдясно на паланкина крачеше трети полицай, носещ разтворения чадър на дебелия като символ на високия сан на притежателя, защото в Китай колкото са по-големи ветрилото и чадърът, толкова по-знатен е собственикът им. От лявата страна на носилката се виждаше тлъстото лице на минхер с шотландската барета. Понеже се бе отказал от седлото, той искаше поне да увери тълпата в своето съществувание и да приеме нейните изрази за вярност и преданост. Охранените му бузи и обстоятелството, че е носен, наистина създаваха впечатление, че той е най-знатният от чуждоземните мандарини. Ето защо хората често се покланяха пред главата — единствената видима част на „господаря с дългото родословно дърво“, на което минхер винаги отвръщаше с благоволение и радушно ухилване. Зад носилката яздеха двамата братя Лианг-си и Йин-тзиан, а завършека на шествието образуваха останалите десет кавалеристи, зад които тълпата отново се затваряше и напираше към чужденците.

Така преминаваха по улиците и уличките на града и най-сетне, най-накрая, след почти един час излязоха от източната му порта, където пътят водеше все край водата чак до Шин-хоа — целта на днешната езда.

Пред портата полицаите се върнаха обратно, а минхер получи чадъра си отново затворен. Мнозина жители обаче ги следваха още дълго време, за да изостанат постепенно и поемат назад.

Старши лейтенантът още отсега се държеше изцяло като водач и закрилник на поверените му високи особи. Даваше куп съвсем ненужни заповеди, често съдържащи полярни противоречия, нареждаше на подчинените си да яздят ту пред, ту зад, ту до пътниците, препускаше далеч напред да се огледа и също така често изоставаше, за да се увери, че там не ги застрашава някаква коварна опасност.

Държеше и хората си, и животните под постоянно напрежение и всичко това само за да покаже на „светлейшите“ какъв важен пост му е поверен, и че тъкмо той е човекът, годен за тая работа.