Синьочервения Метусалем

При това уверение размахваше така енергично ръце, та човек бе принуден да приеме със свещена сериозност думите му. Същевременно на челото му бяха избили едри капки пот само при мисълта, че ще трябва да язди.

— Е добре, тогава ще ви носят — каза Дегенфелд.

— Ja (да) — кимна удовлетворено дебелият. — Ik neem twee koelies, weike mij dragen moeten. (Аз ще наема двама кули, които ще трябва да ме носят.)

— Имайте предвид, че тези носачи няма да могат да поддържат дълго еднакъв темп с конете. Ще трябва да вземам за носилката ви два коня.

— Hoe zai dat gedaan worden? (Как ще стане тая работа?)

— Единият кон ще върви отзад, другият — отпред, а прътите на носилката ще бъдат здраво закрепени от двете страни на седлата.

— Значи ще бъде между два коня?

— Да.

— Ik dank U zeer! Dat vooraan slaat naar achteren, en dat achteraan bijt van voren. Ik laat mij noch slaan noch bijten! (Благодаря много! Единият ще ме рита отпред, а другият ще ме хапе отзад. Няма да позволя нито да бъда ритан, нито хапан!)

— Но нали ще седите в носилката и конете няма да могат да ви сторят нищо!

— Zo! Zit ik in de draagstoel? Dat is goed; dan doe ik mee! (Тъй! Ще седя в носилката? Това е добре; тогава ще участвам!)

Убеден сега, че нито единият кон ще може да го рита, нито другият — да го хапе, той остана удовлетворен. Та нали винаги мислеше за благоденствието на своята необхватна фигура.

Всички бяха още заедно, когато влезе един слуга и връчи на всеки по един лист хартия — половин лакът широк и два лакътя дълъг — съдържащ покана за вечеря. Тези листа щяха да служат после на масата като салфетки.

При влизането си в залата за хранене бяха посрещнати от мандарина, облечен в галауниформа. Той посочи мястото на всеки един. За седмината гости имаше в наличност осем стола. Но на осмия не се настани домакинът — той застана до една от стените на залата, за да наблюдава прислужниците, всеки от които се грижеше за един от гостите.

Когато всички бяха насядали, мандаринът посочи кучето и каза:

— Няма ли и прародителят да седне? Нали има стол и за него.

Дегенфелд се постара да остане сериозен. Даде знак на нюфаундлендера и той веднага скочи на празния стол и се вгледа съсредоточено в поканата, която неговият слуга положи отпреде му. Всичко това изглеждаше толкова комично, че Търнърстик понечи да се изхили, ала бе смъмрен с няколко думи от Дегенфелд.

Сервираха първото блюдо, което се състоеше от превъзходна рибена чорба. Кучето подуши чинията си. Прибавените подправки не му се поправиха и то се отвърна, ала по даден знак и една дума от страна на господаря му, превъзмогна чувствата си и послушно излочи до капка чинията.

Съвсем същото се случи и при останалите ястия. Нюфаундлендерът бе добре възпитан и по-рано вече бе вкусвал някои неща, които други кучета биха отказали. Когато някоя гозба не му харесваше, поглеждаше господаря си и веднага щом този вдигнеше пръст, я изяждаше.

По този начин животното се справи с цялата вечеря и при това бе обслужвано с усърдие и почит, сякаш притежаваше ранга на висш мандарин. Дали домакинът бе дал разпорежданията си, ръководен от ирония, това бе съвсем безразлично на Метусалем. Всичко бе изядено с голямо достойнство, а и кучето прояви достойнство в не по-малка степен от човешките си сътрапезници.

В края на вечерята мандаринът връчи на Метусалем поискания лист с менюто и попита дали може да се радва на доволството на своите високи гости. Получи утвърдителен отговор, и то с пълно право. После помоли за разрешение да се оттегли, тъй като бил „твърде незначителен, за да обременява светлейшите с присъствието си“. Беше му разрешено милостиво и той незабавно си тръгна.

Сега получиха и някакъв вид вино, приготвено от ферментирал ориз и поднесено горещо. Не беше вкусна, а блудкава напитка, която гостите опитаха да избегнат, като начаса се оправиха да почиват.

Нюфаундлендерът никога не бе имал постеля като днешната. Изгледа направо удивено господаря си, когато онзи му посочи кревата, ала не пропусна да изпълни заповедта.

— Да — рече Готфрид, който стоеше при тях, — днес добре ти върви, защот’ си един прародителски повелител с четири крака и опашка. Ама само да се върнем вкъщи! Там ша спиш кат’ по-рано при мен на рогозката и ако нявгаж замечтаеш за Китай, то ша има подтикване с камшик без задушени картофи. Остани със здраве и не се успивай, тъй кат’ утре ша отлетим рано от гнездото! Лека нощ и на вас, старий Метусалем! Аз ша почистя лулата, та утре да не направим смрадливо впечатление на Шао-чеу.

Той угаси висящия от тавана фенер и излезе. Още рано-рано на заранта се върна, за да събуди господаря си. Доложи, че долу в двора се намират около дузина коне, които мандаринът бе подготвил за гостите си, та час по-скоро да ги види на път.

Чаят бе изпит в залата за хранене, след което домакинът се появи да помоли „господарите с дългите родословни дървета“ да си дадат труда да слязат в двора. Дегенфелд преброи петнадесет коня. Седем бяха предназначени за яздене и два за носене паланкина на минхер. Останалите бяха снабдени със самари.