Синьочервения Метусалем

— Да, запали я — отвърна запитаният. — Това наистина е в разрез с тукашните обичаи, но тъкмо то би трябвало да увеличи дълбокото уважение към нас.

Готфрид поднесе огънче, а Метусалем пъхна мундщука в уста и опъна с все сила. Едва после, когато лулата бе „в подем“, той отговори по изпълнен с достойнство начин на приветствената реч на мандарина.

Онзи се поклони още по-дълбоко и покани „светлейшите господа“ да си дадат труда да влязат в къщата. Нюфаундлендерът веднага разбра по движението на ръката поканата на чиновника, отправи се с бавни крачки към вратата и влезе самоуверено вътре. Зад него идваше Метусалем, следван от своя Готфрид, който както обикновено бе натоварен с лулата и обоя. Двамата не сметнаха за нужно да хвърлят поглед към служителите, сред които се намираха няколко мандарини с нисък ранг. Търнърстик разпери ветрилото си, а минхер — чадъра. Те си подадоха после ръце и закрачиха, последвани от двамата братя, зад които тръгна Рихард Щайн — също с вид, сякаш пристига непосредствено от императорската резиденция Пекинг.

Мандаринът не знаеше как да се държи. Да върви зад гостите, не му позволяваше достойнството. Да тръгне пред тях, значи пред кучето и да бъде негов водач, също така малко хармонираше на високото му положение. Ето защо опита да заеме място зад животното и пред Метусалем. Тогава обаче нюфаундлендерът спря, извърна се и оголи с ръмжене зъби. Мандаринът се стресна и се отдръпна, за да тръгне все пак зад гостите си. Поклати глава и изпълнен със страх, опита да си спомни дали в китайската Книга за обичаите и традициите има параграф, който третира как да се държи човек с едно джи-нган, куче-екселенц.

Минаха по широк коридор и също така широко стълбище. Тъй като кучето не знаеше надясно ли да тръгне, или наляво, то спря, а с него и господата. Така мандаринът се сдоби с пространство, излезе напред и посочи наляво, където някакъв слуга тъкмо отвори една врата и се хвърли на земята зад нея.

Нюфаундлендерът отново разбра мандарина. Той се обърна по указаната посока, мина през вратата и влезе в голяма зала, служеща очевидно за приемна. Огледа се за миг и после се изтегна на напомняща диван тапицирана мебел, покрита с жълта коприна. Ако беше свършил тая работа вкъщи, сигурно щеше да отнесе някой и друг удар. Тук обаче Дегенфелд се направи, че не го е забелязал. Той самият се насочи към една от стоящите наоколо подобни тапицерии и се отпусна достолепно на нея, докато Готфрид като верен оръже и наргиленосец застана зад него.

Останалите също си потърсиха подобни места, така че мандаринът беше единственият, който остана прав. Той направи такава слисана физиономия, че гостите му с мъка успяха да запазят сериозността си. Но той горе-долу добре превъзмогна смущението и попита какви заповеди ще поставят светлейшите господа.

Дегенфелд дръпна порядъчно от лулата и отговори:

— Искаме да отидем през границата към провинция Ху-нан и докато направим необходимите за целта приготовления, ще отседнем при вас. Надявам се, по-късно ще мога да докладвам, че сме били добре дошли при вас!

Случаят най-вероятно бе тъкмо обратният, ала чиновникът се поклони дълбоко и отвърна с най-любезен тон:

— Моята недостойност вече каза, че предоставям цялата си къща на разположение на повеляващите господа. Всяка тяхна заповед ще бъде изпълнявана така бързо, сякаш е произлязла от собствените ми устни.

— Така и очаквам наистина. От моя куан сте разбрал, че аз съм чужд по тази места, и ми е необходима само най-добрата информация. По какъв начин могат мъже от нашия ранг да пътуват за Ху-нан?

— Едни толкова високопоставени господа имат избор между коне и паланкини. Аз ще се погрижа за всичко необходимо, ще предоставя на достопочтените покровители добър водач и също един храбър тзинг-вай103, които ще ги придружават и закрилят, докато се озоват отвъд границата и получат там друга охрана.

— Един такъв военен ескорт, разбира се, отговаря на нашия ранг, но бих искал да зная дали е необходим.

— Вчера получих доклад, че от Квай-чоу към Ху-нан са настъпили куай-тзе104. Макар да не вярвам, че ще се осмелят да дойдат до границата на нашата провинция, ала считам все пак за по-добре, щом искате да отидете до Ху-нан, да бъдете съпровождани от военен кортеж.

— Аз не се страхувам от тези куай-тзе, но вашите войници могат да ни придружават. От колко време се нуждаете, за да ни предоставите на разположение добри коне?

— Това може да стане веднага, ако притежаващите безброй деди господа пожелаят да потеглят още днес. На мига ще се погрижа и за провизии, и всичко останало.

Той го изрече с припряност, от която бе видно, че ще му е извънредно приятно едно скорошно заминаване на гостите.

Но Дегенфелд произнесе:

— Такава бързина не е нужна. Днес няма да отпътуваме, но утре с удоволствие бихме потеглили, стига дотогава да може да бъде набавено всичко.