Синьочервения Метусалем

Дегенфелд прегледа ездитните коне. Бяха дребни, грозновати животни, които по-късно обаче се оказаха много бодри и издръжливи. Поводите горе-долу ги биваше, ала седлата имаха неудобна форма, пък стремената бяха тежки и неповратливи. Но нищо не можеше да се направи.

Метусалем възседна едно от животните да го изпробва. За проиграване ездовата школа дума не можеше да става, защото то изобщо не притежаваше някаква школовка, но се подчиняваше доста охотно на юздите и притискането на бедрата.

— Е, не ви ли се иска и вие да опитате един път, а? — попита Търнърстик дебелия.

— Ik? — отвърна онзи, разпервайки отбранително ръце. — Ik niet, waarachtig met! (Аз не, наистина не!)

Всичко, което трябваше да бъде взето, беше вече опаковано. Това бяха храни, няколко шишета ракия и преди всичко значителен брой завивки от различни материи, с чиято помощ пътешествениците трябваше да се устройват възможно най-удобно в странноприемниците.

После мандаринът изведе гостите пред къщата, където чакаше старши лейтенантът с двадесет кавалериста. На гърдите му се виждаше някаква кръпка с очертанията на боен тигър, ала сам той хич нямаше тигров вид. Дребен на ръст, сух, той седеше на същото такова дръгливо конче с опашка като на пудел. Но толкова по-грамаден бе сарасът, висящ от едната му страна. Два огромни пищова надничаха от десния и левия джоб, за които се предполагаше, че имат похвалното свойство да не гърмят тъкмо когато трябва.

Видът на неговия отряд бе също толкова малко кавалерийски. Те бяха облечени и въоръжени кой както му дойде. Един държеше в ръцете си дълга пика, друг — пушка, с цев усукана като тирбушон. Трети имаше някакво смъртоносно оръжие, за което човек не знаеше какво да мисли — арбалет ли е, или капан за мишки. Четвърти носеше боздуган, от който простодушие надничаха разядени от ръжда върхове на пирони. Пети имаше лък без стрели, а шести — колчан, но пък му липсваше лък. По подобен начин бяха въоръжени и останалите. Най-войнственото у тях бяха свирепите физиономии, които кривяха, и надписът по гърбовете им. Там бе изписано „Пинг“, войник.

— ’сички главни и второстепенни богове! К’ви са пък тия хора? — заинтересува се Готфрид. — И те ша ни съпровождат?

— Да, така е.

— Че защо пък?

— За да ни закрилят.

— Не го вярвам.

— Че за какво иначе?

— Кат’ ги гледам, струва ми са, че искат да тръгнат не за да закрилят те нас, а ние тях. К’во означава памучният надпис на задния им фронт?

— Войник.

— А-а, виж ти к’ва била работата! Ама че хитреци са тез’ китайци!

— По какъв начин?

— Е, та то е било лесно за разбиране. Тез’ войници не е необходимо да са фехтуват и бият; хич няма защо да рискуват драгоценния си живот. Нужно е само да са измъкнат и обърнат гръб на неприятеля. Кат’ види той после страшната дума „войник“, ша са обърне и ша си плюе на петите от страх. Така чрез едно всеобщо бягство ша бъде спечелена най-блестящата победа. Аз ша отнеса т’ва изобретение вкъщи и ша го пратя с препоръчано писмо на Молтке. Може за таз работа да ми цъфне „Черен орел“ първа степен с брилянт.

— Да, тези хора повече ще са ни във вреда, отколкото от полза, но трябва да ги вземем с нас. Рангът ни го изисква.

— Е, е, к’во ли биха си помислили в Берлин или къде да е в Германия за нашия ранг, ако пристигнем в такваз компания! О, Китай, който съм са заблуждавал в теб! Готвачите ти възхвалявам, ама войниците спокойно можеш да си ги пъхнеш отново в кутията!

Напълно противоположно на тая присъда мандаринът попита Дегенфелд със самоуверен тон:

— Има ли светлейшият повелител в страната си такива безстрашни бойци?

— Нима тези хора се безстрашни? — попита студентът.

— Извън всяка мяра. Те не се боят дори от тигъра, носорога и подивелия слон.

— Дано имам възможност да изпитам мъжеството им по време на пътуването.

— Това би коствало живота на много противници. Кога ще пожелаят достопочтените господа да напуснат града?

— Веднага щом бъдат направени приготовленията.

— Това вече стана и всичко за отпътуването е готово, но нека преди туй преславните си изядат при мен сутрешния ориз.

Под „сутрешен ориз“ трябва да се разбира „закуска“. Тя не се състоеше от толкова блюда, както вчерашната вечеря. Мандаринът не желаеше да удължава присъствието на гостите си. Като видя, че те само опитаха ястията, той направи много доволна физиономия. Същата обаче прие мрачен израз, когато погледът му падна върху минхер. Този се бе закотвил, като че изобщо не възнамеряваше да стане, и си похапваше по начин, сякаш се страхуваше, че цяла седмица няма да види храна пред себе си.

Най-сетне затвори с щракане ножа си, пъхна го в джоба и произнесе:

— Zo! Hedenochtend zai ik niet meer eten; maar straaks moet ik middageten hebben! (Тъй! Тази заран няма да ям повече, но след това трябва да получа обяд!)